Джей Баркер - И пета ще умре

— Някаква амнезия, така ли?

— Флуидна избирателна ретроградна амнезия, така я нарекоха. Подвижността ми не беше пострадала, за мой късмет. Повечето ми спомени бяха непокътнати — детството, юношеството, дори скорошни събития, всичко си беше там, но имаше и големи бели петна, цели месеци и години липсваха… — той поспря за момент и потропа с пръсти по прозоречното стъкло. — Хедър ме караше да правя едно упражнение, да записвам важните моменти в живота си в хронологичен ред и да ги датирам, доколкото ми е по силите. Правехме го всеки ден, започвахме с празен лист хартия и нанасях всичко, което си спомнях. През първите няколко дни при всеки опит удължавахме списъка. Имаше прогрес. След около седмица това приключи. Не бях загубил нищо повече, но празните места се държаха здраво. Докторите ме уверяваха, че спомените ще се върнат с времето. Някои наистина се върнаха, но и до ден-днешен ми липсват периоди.

— И през цялото време Хедър е била с теб?

Портър кимна.

— Отказваше да излезе с мен на официална среща, докато не ме изпишат от болницата и не възобновя нормалния си живот поне за месец. И двамата усещахме искрата, знаехме, че има нещо помежду ни, но очевидно е често срещано явление пациенти да се влюбват в сестрите си по време на дълъг престой в болница, ето защо тя се боеше, че чувствата ми се градят на тази основа. Знаех, че има нещо повече, но думата ми в конкретния случай нямаше особено голяма стойност. Продължавахме да се виждаме всеки ден, за да попълваме списъка — тя така му викаше, попълването на списъка — но не си позволяваше да излезе на официална среща с мен. Когато най-накрая ме върнаха на работа, около три месеца след влизането ми в болницата, Хедър се съгласи да излезем — вечеря и кино. Гледахме „Принцесата булка“. Оженихме се след четири месеца.

— Не те ли безпокоят липсващите периоди?

Портър сви рамене.

— Най-добрите ми спомени са с Хедър. Помня цялото ни време заедно. Друго не ми трябва.

— Ами полицията? Трудно ли беше да се върнеш на активна служба?

— Да, там беше доста тежко. Не го очаквах. Като изключим проблемите с паметта, бях добре, физически нямах затруднения — няколко писмени и физически изпита, после интервю и ето ме отново на служба. С нов партньор обаче. Предишният се беше прехвърлил за постоянно в отдел „Наркотици“. Изстрелът Ми отне и още нещо, поне в определен смисъл. Чарлстън беше съсипан. Градът ми се струваше по-тъмен, по-мръсен. Изпитвах притеснения всеки път, когато се озовавах близо до уличката, в която се случи стрелбата. Започнах да се съмнявам, че тази тревожност може да ме докара до нараняване, да ми отвлече вниманието в погрешен момент. Двамата с Хедър го обсъждахме доста и решихме да се преместя в Чикаго, за ново начало на ново място. Така се прехвърлих там и когато се отвори място в отдел „Убийства“ го приех. Дявол да го вземе, беше толкова отдавна, тогава бях просто хлапак.

— Никога ли не си имал деца?

— Обмисляхме го, говорихме безброй пъти, но моментът все не ни се струваше подходящ. Хедър беше изгряваща звезда на „Чикаго Дженеръл“, а аз се справях добре в полицията. Човек си казва, че догодина ще е по-добра за целта, малко ще забавим скоростта, ще си оправим финансите, така че го отлагаш и отлагаш. И преди да се усетиш, вече е твърде късно. Не съжалявам обаче, че нямаме деца. Не съм сигурен, че бих променил и един миг от живота ни.

— Дори онзи изстрел в главата?

— Дори изстрела в главата. Хей, спри тук… — Портър посочи малка бензиностанция „Стоп-ен-Гоу“ отдясно.

— Защо? Резервоарът е пълен.

— За припаси.

Сара намали, отклони колата от тесния двулентов път и влезе на насипания с чакъл паркинг. Пред магазинчето беше паркиран очукан форд пикап. С изключение на него бензиностанцията изглеждаше изоставена. Адвокатката спря до пикапа и изключи колата от скорост. Вдигна дневника.

— Давай. Има няколко раздела, които искам да погледна повторно.

— Сега се връщам! — Паркър разкопча колана и слезе от колата.

Когато бутна вратата, вътре се обади електронно звънче и продавачът зад тезгяха вдигна глава и го погледна за момент, преди да се върне към броя си на „Аутотрейдър“.

В магазина имаше само пет реда рафтове и Портър обиколи всичките. Избра две фенерчета, пакет батерийки, кутия торбички с цип, кутия латексови ръкавици, евтин дигитален фотоапарат и голям плик чипс. Отнесе всичко отпред и го остави на тезгяха.

Касиерът изглеждаше на не повече от шестнайсет-седемнайсет години. На розовата брадичка имаше голяма пъпка и носът му беше прекалено голям за тясното лице. Остави списанието, кимна на Портър и започна да сканира покупките му. Наложи се да мине четири пъти кутията с ръкавици, преди да я регистрира. Детективът беше любопитен дали момчето въобще знае как се вкарват стоките ръчно.