Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Стаите им бяха на десетина метра една от друга и двамата се отправиха натам.

Валентина продължаваше да говори.

— Завесата в Светая светих наистина ли се е раздрала?

Томаш се разсмя.

— Не, разбира се — отвърна той. — Няма исторически данни за подобно нещо. Това е чисто богословие. Евангелистите са се опитвали да вложат символичен смисъл в неочакваната смърт на човека, за когото вярвали, че е Месията. Важното е, че смъртта на Исус се разбира само в юдейски контекст. И именно тълкуването на тази смърт, което по-късно ще бъде направено от неговите последователи, предизвиква първия конфликт между юдаизма и християнството. Затова казах, че не животът и проповедите на Исус стоят в основата на християнството. Вероятно никога не му е хрумвало да създава нова религия. Той е бил евреин с цялото си същество.

— В такъв случай — предаде се тя — изводът е, че християнството не се основава на живота и проповедите на Исус.

— Не. Основава се на неговата смърт.

Стигнаха до вратата на стаята на Валентина. Италианката извади от чантичката си пластмасовата карта, която служеше за ключ, и я пъхна в устройството. Вратата се отвори. Преди да влезе, тя хвърли поглед назад.

— Това наистина е много интересно — каза Валентина. — Но сега трябва да се приготвя. Да се срещнем в ресторанта след петнайсет минути?

— Добре — съгласи се историкът. — Нашият приятел от израелската полиция ни чака в „Арабеск“.

— Тогава доскоро.

Томаш се облегна на касата на вратата и лицето му придоби лукаво изражение.

— Няма ли да ме поканите вътре?

Италианката щеше да затвори след себе си, но се спря, прикривайки усмивката си.

— Виждате ли стаята ми? — попита тя, показвайки с палец помещението зад гърба си. — Това е Светая светих. — Ръцете й докоснаха вратата. — Това е завесата. — Валентина опря показалец в гърдите му. — Доколкото знам, вие не сте първосвещеникът. Така че внимавайте.

Португалецът направи физиономия на изоставено кутре и се обърна, за да си върви, но й хвърли един последен поглед през рамо.

— Облечете нещо хубаво — посъветва я той с примирена усмивка. — И секси.

Валентина се престори на обидена.

— О! Глупак!

И затръшна вратата.

Томаш затвори вратата и заопипва стената, за да намери ключа за лампата. Ключът щракна, но лампата не светна.

— По дяволите!

Изруга, ядосан на себе си. Беше забравил да постави ключ-картата в устройството; докато не го направи, оставаше на тъмно. Пипнешком, професорът отново идентифицира ключа и го постави в четеца. И както се казва в Битие — „и биде светлина“.

Човек.

Първото нещо, което Томаш видя, беше един човек, който стоеше пред него. Сепна се и отстъпи назад, облягайки се на вратата. Едва тогава видя лицето на мъжа. Беше той самият. Или по-точно неговият образ, отразен в огледалото, окачено пред вратата.

— Уф! — отдъхна си той. Сърцето му биеше в гърдите като барабан. Погледна в огледалото и се засмя на образа си — тялото му бе изопнато срещу вратата като затворено животно. — Изнервен съм, по дяволите.

Той се съвзе и отиде в банята, но не запали лампата там, защото смяташе, че светлината от стаята ще му бъде достатъчна. После се прокле, защото осветлението не стигаше и малкото помещение тънеше в дълбок мрак. Мързеше го да се върне, а и бързаше да се облекчи, затова предпочете да намери тоалетната чиния слепешком.

Прицели се в мястото, което смяташе за тоалетна чиния; бълбукащият звук на течност, падаща в друга течност, му подсказа, че с уцелил целта. Когато свърши, пусна казанчето и все още на тъмно, отиде да се измие. Завъртя крана и подложи ръцете си под хладката вода.

В този миг усети нечие присъствие зад гърба си.

— Какво има? — попита той и се обърна рязко. — Кой е там?

Никой не отговори.

Изплашен и с разтуптяно сърце, Томаш се хвърли към вратата и най-сетне натисна ключа. След миг лампата освети банята. Нямаше никого.

Историкът си пое дълбоко дъх.

— Не мога да се позная! — прошепна той, едновременно ядосан и успокоен. — Като дете съм, по дяволите! Този случай ще ми скъса нервите!

Излезе от банята и отиде да избере облеклото си за вечерята. Приближи се до гардероба и го отвори с рязко движение. По-голямата част от него тънеше в мрак, но той не му обърна внимание. Имаше три закачалки с дрехи; избра тъмносин блейзър. Искаше да впечатли Валентина и сметна, че ако облече блейзъра тази вечер, ще подчертае средиземноморския си чар. Освен това щеше да си сложи зелена вратовръзка, която отиваше на цвета на очите му. Италианката нямаше да може да му устои. Разбира се, трябваше да внимава за начина, по който говори за Новия завет. Такива неща не можеха да се харесат на католичка като нея. Но наистина, какво би могъл да направи? Да излъже? Да замаже положението? Не беше роден дипломат и вярваше, че истината трябва да се прегръща като жена, която иска да ти се отдаде. Гола. И колкото по-жестока, толкова по-истинска е тя. Извади блейзъра и вратовръзката от гардероба и посегна към ризата. Избра една бяла копринена риза, но откри, че ръкавите й нямаха копчета. Постави дрехите на облегалката на дивана, като внимаваше да не се измачкат, и се отправи към нощното шкафче. Спомняше си, че там беше прибрал ръкавелите, които господин Кащро, негов стар приятел от магазина на булевард „Либердаде“, му беше подарил за Коледа. Отвори чекмеджето, за да ги извади, но вниманието му беше привлечено от една бележка, оставена до нощната лампа.