Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Еха! — учуди се Томаш. — Помня, че ви казах да облечете нещо секси, но вие сте приели нещата прекалено сериозно.

Италианката, която нежно галеше косите му, се изчерви и се отдръпна, поставяйки ръце върху сутиена, за да прикрие гърдите.

— О, не се шегувайте! — помоли тя. — Добре ли сте?

Лицето на португалеца се сви от болка.

— Раната на ръката ме боли и тази на шията също, но мисля, че този тип не успя да ми пререже гърлото.

Очите му оглеждаха тялото й.

— Обяснете ми този ваш тоалет.

Тя се изправи, чувствайки се неудобно от голотата си, и заотстъпва назад, докато накрая изчезна в банята.

— Преобличах се, когато Гросман ми се обади — започна да разказва тя. — Изглежда, някой се е обадил в израелската полиция да предупреди, че животът ви е в опасност. — Чуваше се само гласът й, идващ от банята. — Той ми се обади и… с две думи, нямах време да се облека.

— Някой се е обадил в полицията? Кой?

Италианката отново се появи, увита в хотелска хавлия. В ръката си държеше друга хавлия, която току-що беше намокрила на чешмата.

— Нямам представа — отвърна тя и се приближи до него. — Както Навярно предполагате, нямах време да задавам въпроси в цялата тази бъркотия. — Коленичи до Томаш и започна да почиства раната на шията му с мократа хавлия. — Веднага изтичах тук.

— Сама ли?

Тя посочи към пистолета на леглото.

— Взех и моята „Берета“.

Томаш послушно изпъна врат, за да я улесни.

— Жалко, че не са ви се обадили, докато сте били в банята — отбеляза той. — Така щяхте да се появите тук още по-красива.

Валентина почисти раната и веднага се зае с дясната му ръка, където, освен кръв се виждаха няколко разреза.

— Колко сте ми глупав! — нежно го смъмри тя. — Аз се тревожа за вас до смърт, а вие мислите само за… е, за това.

Отвън се чу звук на сирени и в същия миг огромната фигура на Арни Гросман се очерта в касата на вратата. В ръката си държеше пистолет, а зад него идваше униформен полицай, въоръжен с „Узи“, готов да стреля.

— Е? — попита израелският полицай. Погледът му се стрелкаше във всички посоки, търсейки скрита опасност. — Всичко наред ли е?

Валентина дори не се обърна. Предпочете да остане на колене до Томаш и да почисти нараняванията на дланта на дясната му ръка.

— Защо се забавихте толкова? — поиска да узнае тя.

Гросман се приближи до тях, докато неговият подчинен претърсваше стаята.

— Повиках подкрепление и докато чаках, отидох отзад, за да се опитам да пресрещна заподозрения — отговори той. — Но мисля, че пристигнах твърде късно. Той вече беше избягал. — Гросман се наведе над Томаш и разгледа раната на шията му. — Ау, това изглежда зле. Боли ли ви?

Португалецът направи страдалческа гримаса.

— Не, много е приятно — иронично каза той. — Разбира се, че боли! Някога опитвали ли са да ви забият нож в гърлото? Подобно нещо може да ви развали следобеда.

Полицаят задържа погледа си върху раната на шията на Томаш.

— Очевидно сигналът е дошъл точно навреме, а? Една минута по-късно и…

— Кой е подал сигнала?

— Анонимно обаждане в централата. Те уведомили моя отдел, откъдето уведомиха мен.

— Защо не дойдохте веднага?

Гросман се изчерви и отклони погледа си с виновно изражение.

— Проблемът е там, че по това време аз бях… бях в тоалетната на „Арабеск“ — обясни тихо, почти шепнешком. След това срамно признание той отново погледна към ранения. — Нямаше как да изхвърча от там при тези обстоятелства, нали? Вече си представяте какво шоу щеше да бъде. — Той махна с ръка към Валентина. — Тъй като знаех, че госпожа Феро е отседнала в стаята до вашата, незабавно й се обадих.

Италианката хвърли поглед към израелския си колега, който стърчеше зад нея.

— Вие също ме заварихте в много подходящ момент — каза тя, сочейки себе си. — Само че мен, за разлика от вас, това не ме притесни. Дойдох, както си бях.

— Но вашето положение е било по-добро от моето — възрази Гросман, едва ли не обиден. — При мен ситуацията бе много по-конфузна.

Валентина не отговори. Вместо това помогна на португалеца да се изправи, което той стори с очевидно затруднение. Все още увита в хавлията, която скриваше формите и, италианката се увери, че раненият се чувства добре, после взе пистолета, който беше оставила на леглото, обърна се и се запъти решително към вратата.

— Отивам в стаята си — обяви тя, показвайки разголения си гръб. — Трябва да облека нещо прилично.

Тя изчезна през зейналата врата и остави Томаш сам с двамата израелски полицаи: Гросман и униформения мъж, който охраняваше терасата.