Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Помощ! — извика той.

Историкът яростно разтърси тялото си. Непознатият за миг загуби равновесие и Томаш внезапно почувства свобода в движенията си. Опита се да се измъкне, но нападателят се съвзе и отново го притисна.

— Умри, агне!

Опря ножа до гърлото на жертвата си и натисна. Томаш усети пронизващото острие отстрани на шията си, до вените, и изпадна в паника. Като животно, хванато в капан, с неимоверно усилие той успя да освободи дясната си ръка. Острието вече пронизваше кожата на шията му, острата болка го заслепяваше и той посегна към острието и го изтръгна, попречвайки му да се забие по-дълбоко.

— Пусни ме!

Това движение, изглежда, изненада нападателя. Томаш успя да отдалечи острието от гърлото си, но усети неприятно чувство на скованост в дланта си. С крайчеца на окото си видя стичащата се кръв и разбра, че острието е порязало дясната му ръка. Изпита непреодолимо желание да пусне острието и да предпази ръката си, но инстинктът му надделя. По-добре порязана ръка, отколкото прерязано гърло.

Нападателят и този път реагира. Успя да измъкне кинжала и с едно движение на тялото отново обездвижи дясната му ръка. След като обезвреди жертвата си, той отново докосна страничната част на шията му с върха на острието и натисна. Не толкова силно, че да направи дълбока рана, но достатъчно, за да разкъса кожата му. Томаш разбра, че е загубен.

С последни сили жертвата напрегна тялото си, като риташе и удряше нападателя с лакът. Непознатият изстена, но не отслаби усмирителната прегръдка.

— Много поздрави на Велзевул.

И натисна кинжала.

Първият удар разтърси вратата, но тя не поддаде. Веднага след това дойде вторият, придружен от още по-силен трясък. Но вратата си остана заключена, устоявайки на жестокото блъскане.

— Отворете! — извика един глас от другата страна. — Полиция!

Сикариус продължаваше да държи жертвата заклещена в ръцете си, но прекъсна хирургическите движения с кинжала. Острието беше покрито с кръв и от върха му капеха гъсти яркочервени капки. Без колебание, сякаш хиляди пъти беше репетирал движението, нападателят избърса кинжала в панталона на Томаш и скочи на крака. Отекна изстрел.

Нападателят хукна към терасата. Чу втория изстрел зад себе си, след него глух трясък, и разбра, че бяха разбили вратата, но дори не се обърна назад; нямаше смисъл, добре знаеше, че се е превърнал в мишена.

— Стой на място! — извика женски глас зад него. — Не мърдай!

В това време Сикариус беше на терасата, устремен към храстите в градината в задния двор. Чу нов изстрел на пистолет, свистенето на куршума разкъса въздуха над него, но той вече се беше слял със сенките в градината и знаеше, че е в безопасност.

С насочен пистолет Валентина видя проснатото на пода тяло на Томаш и за секунда се поколеба. Дали трябваше да последва нападателя, или да помогне на историка?

— Томаш! — извика тя. — Томаш!

Португалецът не отговори и инспекторката от Криминалната полиция почувства, че й прималява. Нима беше закъсняла? С пресъхнало от мъка гърло тя се втурна към тялото и се наведе над него. Навсякъде имаше кръв, сякаш се намираше в кланица.

— O, Dio mio ! — възкликна тя. — Томаш? — Съзря раната на шията му и сърцето й се сви. — О, не! — Тя разтърси тялото, сякаш опитваше да го събуди. — Томаш? Отговори, за бога!

Взе дясната му ръка, за да напипа пулса, но видя, че дланта му е срязана на няколко места, и се отказа. Като полицай беше свикнала с подобни ситуации, но никога досега не й се беше случвало да види в това положение човек, когото познава, и нещо повече — когото харесва.

— Томаш!

— Ох…

Италианката се наведе над него и го прегърна, облекчението я изпълваше като след освежаваща вана, сълзите й се стичаха по бледото й, красиво лице.

— О, Томаш! — прошепна тя, притискайки се до треперещото мъжко тяло. — Слава богу! Слана богу! Толкова, толкова се изплаших!

Португалецът с усилие се обърна, като внимаваше да не се нарани и да не отблъсне жената, която го прегръщаше, и най-сетне срещна погледа й.

— Винаги съм знаел, че накрая ще паднете в прегръдките ми — каза той и направи опит да се усмихне. — Но не подозирах, че ще е толкова скоро.

Този път тя се засмя.

— Глупчо! — извика тя. — Щях да умра от страх. Помислих, че съм пристигнала твърде късно.

Раненият леко отмести главата си, за да я вижда по-добре, и се загледа в жената, която лежеше върху него. Валентина беше полугола — само по бикини и сутиен. Останалото беше бяла гола кожа и изваяни форми, за които под бельото можеше само да гадае.