Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Какво правите, за да хванете този тип?

Главният инспектор махна с ръка към прозореца и всичко, което се намираше отвъд него.

— Изолирахме района и претърсваме всеки сантиметър — обясни той. — Но честно казано, не мисля, че ще се остави да го хванат. Нашият човек имаше предостатъчно време, за да се измъкне. Сигурно вече е в другия край на града. А може би е избягал в Рамала, Витлеем или Тел Авив.

— И на мен така ми се струва.

Гросман посочи раната на шията на Томаш.

— Вие сте били доста близо до заподозрения. Как изглежда?

Томаш направи знак с ръка, показвайки височина, с четири пръста по-ниска от неговата.

— Структурата му е такава. Слаб и бърз, но е силен. Сигурно е служил в армията. Обезвреди ме по невероятен начин, сякаш ме бяха напъхали в клетка. Ръцете му са железни.

— А лицето?

— Едва го зърнах. Той ме изненада, наведе главата ми надолу, така че да не мога да го видя. Разбрах само, че целият е облечен в черно и е много късо подстриган, като войник. — Томаш потрепери. — Опасен тип.

— Каза ли нещо?

Португалецът кимна.

— Нарече ме агнец и ме уведоми, че съм му бил посочен като изкупителна жертва. — Той върна назад кадрите, записани в паметта му. — И една любопитна подробност: носеше ритуален кинжал. Каза, че бил използван от предците му при жертвоприношенията в Деня на изкуплението и за убийствата на легионери езичници.

— Легионери? — изненада се израелският полицай. — Това е явна препратка към големия бунт преди две хиляди години, който довел до разрушаването на Йерусалим и до прогонването на евреите от Светите земи.

— Очевидно. И знаете ли коя е била една от най-активните еврейски групировки, взели участие в бунта?

Гросман присви очи.

— Сикариите.

В стаята изведнъж настъпи тишина, докато двамата осмисляха значението на това заключение. В този миг мълчанието беше нарушено от двама мъже в бели престилки, които нахълтаха в стаята с носилка и забързания вид на хора, които имат важна работа за вършене.

— Покойникът? — попитаха те.

Гросман се усмихна и посочи към Томаш.

— Този тук — отвърна той. — Но тъй като с християнин и се намира в Йерусалим, тялото му очевидно е възкръснало.

Новодошлите, изглежда, за момент се разочароваха при вида на наблюдаващата ги жертва, но когато забелязаха раните по шията и дясната ръка на португалеца, веднага се оживиха. Пътуването им не беше напразно.

— Трябва да ви прегледаме — незабавно обяви единият парамедик, който, изглежда, беше по-главният от двамата. — Ще ви закараме в болницата, за да се погрижим за раните ви. Хайде.

Мъжът в бяла престилка дръпна Томаш за ръката, но раненият се освободи с грубо и рязко движение.

— Един момент.

— Къде отивате? — учуди се парамедикът. — Линейката е долу и чака…

Историкът отиде до нощното шкафче и взе листа хартия, оставен до малката лампа. Увери се, че точно това търсеше, и се приближи до Арни Гросман.

— Нашият човек ни остави още едно послание.

Израелският полицай взе листчето и прочете надрасканата с черно мастило шарада.

— Veritatem dies aperit? — попита учудено той, вдигайки поглед към събеседника си. — Какво, по дяволите, е това?

— На латински е.

— Разбрах, че е на латински, но какво означава?

Парамедиците отново подхванаха Томаш за лакътя и този път той не възрази. Остави се да го завлекат до вратата, но преди да изчезне през нея, хвърли последен поглед към Гросман, който все още очакваше отговор на въпроса си.

— Времето разкрива истината.

От устата на актьорите, които разговаряха помежду си на телевизионния екран, бликаше драматизъм с привкус на кариока 86 86 Диалект на португалския език, който се говори от жителите на Рио де Жанейро. — Б.пр. ; израелската телевизия излъчваше бразилска теленовела. Томаш лежеше в леглото си в болница „Бикур Холим“ със солидна превръзка на шията и гипсирана ръка, но следеше видимо развеселен субтитрите на иврит, предаващи диалога между две тропически красавици на плажа в Ипанема.

Валентина и Гросман го изненадаха по средата на това безгрижно занимание.

— Е, как е нашето агне? — попита развеселено италианката, след като влезе в стаята. — Готов ли сте за жертвоприношението?

Томаш не й остана длъжен.

— Аз може и да съм агне — отвърна той, — но онази, която се появи на мястото на жертвоприношението, както майка я е родила, сте вие.

Валентина се нацупи.

— Да не се пошегува човек.