Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Зоншайн погледна часовника си.

— Мохамед трябва да започне работа след малко. — Той посочи канапетата. — Защо не почакате там? Когато пристигне, ще ви го доведа.

Двамата посетители се настаниха в елегантното хотелско кафене на открито, опасано от нисък, покрит с цветя зид. Имаше изглед към басейна и градината. В далечината се виждаха крепостните стени на стария град в района на Портата за Яфа. Въпреки жегата поръчаха ментов чай и подеха разговор за разкоша и историческото значение на сградата, като наблюдаваха оживлението в кафенето, където млади двойки ортодоксални евреи флиртуваха срамежливо. Томаш разказа, че точно тук, в „Кинг Давид“, след разпадането на Османската империя се установила администрацията на Британския мандат. Заради това еврейското движение „Иргун“ заложило бомба в хотела през 1946 г., за да ускорят британското отстъпление, което две години по-късно довело до провъзгласяването на Израел за независима държава.

— Както виждате — отбеляза Томаш, — хотел „Кинг Давид“ е историческо място, което…

Разговорът беше прекъснат от Даниел Зоншайн, който се появи в кафенето в компанията на слаб младеж с черни мустаци и риза с логото на „Джерузалем Турс“.

— Това е Мохамед — представи го той. — Той придружаваше въпросната госпожа.

— Селям алейкум!

— Алейкум селям! 73 73 Поздрав, разпространен в повечето арабски страни, който буквално означава „Нека мирът е с вас“, на което се отговаря „И на вас мир“. — Б.пр. — отвърна Томаш, демонстрирайки арабския си. — Вие ли бяхте екскурзовод на професор Ескалона?

— Да, господине.

— Спомняте ли си местата, които е посетила по време на престоя си тук?

— La señorita 74 74 Госпожицата (исп.). — Б.пр. направи няколко туристически посещения на Стария град и се отби в няколко организации, свързани, мисля, с нейното историческото изследване — разказа той. — Но по-голямата част от времето й беше заето с една конференция в Еврейския университет в Йерусалим. Доколкото си спомням, ставаше въпрос за беседи, свързани с откритията в Кумран.

— Ръкописите от Мъртво море?

— Да.

— Сама ли беше?

— В началото да. След това се сприятели с някакви хора и ме освободи.

Томаш и Валентина се спогледаха.

— Сприятели се?

— Да. С някакви западняци, с които la señorita се запозна във фондация „Аркан“. На следващия ден ги придружих до Израелския департамент за древни ценности, но след това тя се отказа от моите услуги и повече не я видях.

— Спомняте ли си имената на приятелите на професор Ескалона?

Палестинецът поклати глава.

— Не. Това се случи преди няколко месеца, нали? Освен това имаха необичайни имена. Мисля, че дори тогава не ги запомних…

Инспекторката от Криминалната полиция извади няколко снимки от чантичката си и ги показа на екскурзовода. Фотографии с лицата на професор Александър Шварц и професор Петър Вартоломеев.

— Тези ли бяха?

Като видя снимките, Мохамед присви очи и ги сравни с образите в паметта си.

— Както ви казах, изминаха три месеца, а и не прекарах много време с тях — обясни колебливо той. — При толкова клиенти не е лесно да запомним лицата на всички хора, с които се срещаме. — Той отново се съсредоточи върху снимките и накрая кимна с глава. — Но да. Мисля, че са те.

— Сигурен ли сте?

Екскурзоводът хвърли последен поглед на фотографиите, за да се увери, че не се е излъгал.

— Почти сигурен. Колкото по-дълго гледам тези лица, толкова по-познати ми се струват.

— Къде казахте, че ги е срещнала професор Ескалона?

— Във фондация „Аркан“.

— Какво е това?

Мохамед се поколеба и неговият началник, който досега мълчаливо беше следил разговора, отговори вместо него.

— Организация с висок престиж тук, в Израел — отбеляза Даниел Зоншайн. — Развива дейност в няколко сфери, а седалището й е в Еврейския квартал в Стария град.

Валентина и Томаш отново се спогледаха; този път лицата им изразяваха задоволство и очите им блестяха.

Току-що се бяха натъкнали на следата, която търсеха.

Фондация „Аркан“.

В еврейския квартал на древния град цареше пълно спокойствие. Улиците бяха пусти, с изключение на няколко случайни минувачи, които се бяха запътили към Стената на плача или към площад „Хурва“. Чуруликалото на птиците се носеше над малките улички като тиха мелодия и разговорите на малцината, които се разхождаха там, бяха сведени до шепот. Крачките на Томаш и Валентина гръмко отекваха по каменната настилка, но това не ги смущаваше. Историкът провери местоположението на сефарадските синагоги на картата на града и посочи една странична уличка.