Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Значи гематрията на името Давид е четиринадесет, удвоеното съвършено число — обяви той. — Това е причината, поради която Матей нагласил родословието на Исус в три групи по четиринадесет. Апостолът искал да обедини Исус и Давид с кръвна връзка, за да се изпълни божието обещание, което четем във Втора книга Царства . — Той вдигна пръст, сякаш му беше хрумнала някаква идея. — Интересно е да обърнем внимание на нещо друго. Във всички текстове на Новия завет Исус е наричан син божи. Какво означава това словосъчетание?

Италианката придоби изненадано изражение, сякаш отговорът беше очевиден.

— Не е ли очевидно? — попита тя. — Син божи означава, че Исус е син на бог.

Историкът се усмихна и поклати глава.

— Факт е, че днес този израз се свързва с идеята, че Исус е бог на земята. Но не това е първоначалният му смисъл. Произходът му се намира в Псалтир , чието авторство традицията приписва на Давид. В Псалом 2:7 Давид казва: „Ще възвестя определението: Господ Ми каза: «Син Мой си Ти; Аз днес Те родих»“. Тоест, без да претендира за божествен статут, Давид представя себе си като божи син. Тогава какво правят авторите на евангелията? Наричат Исус божи син. С тези думи те не твърдят, че Исус е бог или божи син, както е прието сега, а че е наследник на Давид; задължително условие за претенциите към трона на Израил. Това е смисълът, в който Евангелията го назовават син божи.

Валентина потропа ритмично с пръсти по масата, докато си правеше изводи от онова, което току-що бе чула.

— Тази част я разбрах — съобщи тя. — Но бих искала да ми обясните нещо друго: какво точно е искал да каже убиецът, оставяйки тази шарада?

Историкът наклони глава и й хвърли престорено учуден поглед.

— Още ли не сте се досетили? — попита той. — Нашият приятел бележи с убийства пътя към разбирането на лъжите в Новия завет.

Италианката завъртя очи, стараейки се да сдържи раздразнението си.

— Madonna! Ама и вие с тези… неприятни думи. За какъв тип… ами, проблеми творим? Още грешки?

Томаш замислено въртеше химикалката между пръстите си.

— Не са точно грешки — каза той бавно, сякаш продължаваше да мисли по проблема.

— Знаете ли, за да успея да ви обясня дълбокия смисъл на въпроса, породен от тази загадка, трябва да ви разкажа нещо, което ще ви шокира.

Ако Валентина имаше предпазен колан, в този момент щеше да го сложи. Като се съди по онова, което бе чула дотук, новото откритие едва ли щеше да й допадне.

— Кажете.

Ученият погали с ръка корицата на своя екземпляр от Библията.

— Не съществуват текстове от автори, които лично са познавали Исус.

Италианката се ококори.

— Така ли? И таз добра! А Евангелията от Марко, Лука, Матея и Йоан? Не са ли били свидетели на събитията?

Томаш разтри основата на носа си и сведе поглед, сякаш се чувстваше виновен, че трябва да развенчае още един мит.

— Драга моя — започна историкът, — независимо от това, което се твърди в Библията, Марко, Лука, Матей и Йоан не са автори на евангелията. — Направи пауза. — И по-голямата част от текстовете, който срещаме в Новия завет, са псевдоепиграфи.

— Псевдо… какво?

— Псевдоепиграфи — повтори ученият. — Претенциозно название, измислено, за да не се наричат нещата с истинските им имена. Наричаме псевдоепиграфи по-голямата част от текстовете в Библията и по този начин избягваме употребата на една по-неприятна дума.

— Каква дума?

Томаш погледна Валентина в очите и се опита думите му да прозвучат възможно най-обективно.

— Фалшификати.

Центърът на града разкриваше хаотична красота с внушителни скални тепета, които се извисяваха надменно над зелената плетеница на града, разпрострян в низината. Величествените серпентини на реката опасваха централната градска част откъм север, но онова, което непрестанно притегляше погледа, бяха тепетата — подобни на замъци, издигнати сред низината, грандиозни и изящни същевременно, те приличаха на фантастични скъпоценни камъни, инкрустирани в короната на града.

Сикариус свали стъклото на прозореца и заговори един минувач.

— Къде е Старият град?

Мъжът, старец с дълга бяла брада и превито от годините тяло, посочи към централното тепе.

— Там — отвърна той. — На хълма.

Сикариус проследи с поглед посоката, научавайки онова, което GPS-ът не можеше да му каже: мястото, където отиваше, беше на високо. Опита се да изкачи хълма, но наклонът на улицата беше прекалено стръмен, а и имаше забранителен знак за коли. Новодошлият се принуди да завие обратно и паркира колата в подножието на хълма.