Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Миналата нощ имах много въпроси относно загадката, която намерихме на пода във Ватикана — отбеляза инспекторката от Криминалната полиция. — Шарадата можеше да бъде шега на самата жертва; нещо, което е написала, докато е работила, и то е изпаднало на пода в момента на убийството. Или подпис, оставен от убиеца. — Тя посочи фотографията. — Но щом такава шарада се появява отново няколко часа по-късно на местопрестъплението на сходно убийство, извършено на хиляди километри разстояние, това може да означава единствено, че правилният отговор е вторият.

О’Лиъри погледна снимката в ръката си.

— Тоест това е подпис на убиеца?

Томаш застана от другата страна на ирландеца, за да вижда по-добре изображението. Нужни му бяха само две секунди, за да предложи решение.

— Или нещо друго — предложи той, включвайки се в разговора. — Послание.

Двамата полицаи се обърнаха към него с въпросително изражение.

— Така ли мислите? — попита италианката. — Послание? Можете ли да го дешифрирате?

Историкът взе снимката и внимателно анализира редицата цифри.

— Вече го направих.

— Така ли? Какво е?

Томаш изучава снимката още няколко секунди. След това вдигна поглед и се усмихна стеснително, почти засрамен от ролята си на посланик на ново разкритие, което със сигурност нямаше да се понрави на италианката.

— Опасявам се, че е още един смущаващ факт от Новия завет.

Трафикът в града се оказа интензивен, но без задръствания. Еднотипните жилищни блокове приличаха на огромни сандъци, сиви и монолитни, и изглеждаха запуснати; типична картина на строителството от съветската епоха. Във въздуха витаеше неприятна миризма на изгоряло масло и уличният шум беше противно агресивен.

Сикариус натисна бутона със стрелка нагоре и стъклото издаде продължителен жужащ звук, докато прозорецът се затваряше. Вече изолиран от врявата и вонята отвън, той отби колата в банкета, извади мобилния си телефон и набра номера.

— Пристигнах, Учителю — съобщи веднага след като отговориха. — Чакам инструкции.

Човекът от другата страна на линията премлясна. Изглежда, в момента се хранеше.

— Добре ли пътува?

— Дълго.

Чу се потракване на прибори в чиния и след това шум от разлистване на хартия.

— Имам информация за новата ти мишена — каза Учителят, минавайки на въпроса без общи приказки. — В девет сутринта отива в университета, за да чете лекции. Часовете му свършват в дванадесет на обяд и се отправя към дома си, където пристига в дванадесет и двадесет и две минути.

— Влиза в дома си в дванадесет и двадесет и две? — учуди се Сикариус. — Дори не и минута по-късно? Как може да сте толкова сигурен?

Гласът се разсмя.

— Изглежда, нашият приятел е човек с изградени навици — обясни той. — Негови колеги от университета си сверяват часовниците, когато минава покрай тях. Всичките му действия са предвидими.

Сикариус изсумтя.

— Чудесно — каза той. — Така е по-лесно.

— Знаех, че ще ти хареса — измърка гласът от телефона. — Но не се отпускай, чуваш ли? Увери се, че няма да има усложнения. Искам всичко да мине по мед и масло, както досега. Действай само когато е безопасно.

— Не се тревожете, Учителю.

— Лека работа!

Сикариус затвори и прибра мобилния телефон в джоба на панталона си. Взе тетрадката, погледна бележките и намери адреса, който търсеше. Беше в Стария град. Намери мястото на картата и после въведе адреса в GPS системата на колата.

Когато приключи, даде ляв мигач — като знак, че тръгва, и провери движението в страничното огледало; идваха няколко коли, нямаше как да потегли веднага. Затова хвърли поглед към черното кожено куфарче на седалката до него. Куфарчето беше отворено и съдържанието му се виждаше, сякаш беше мълчалив спътник.

Свещената сика.

До фоайето, където се намираше ресторантът на Chester Beatty Library . Тримата посетители се настаниха на една маса на открито на Silk Road Café , което се намираше в часовниковата кула, и Томаш оцени великолепния изглед към градините на Дъблинския замък. Поръчаха чай от лайка, сладкиши — баклава и кадаиф, ливански палачинки с орехи и кокос, горещо препоръчани от сервитьора, макар че онова, което ги бе довело тук, съвсем не бе менюто на ресторанта, а престъплението, извършено тази сутрин пред входа на библиотеката.

Веднага след като сервитьорът се отдалечи, историкът направи жест към зелената картонена папка, която Шон О’Лиъри беше оставил на пода до стола си.