Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Португалецът проучи Светая светих и се отправи към единствения възможен изход, като се промъкваше предпазливо и маневрираше между пламъците, които препречваха пътя му. Накрая се натъкна на онова, което търсеше.

Блиндираната врата.

Последният коридор, в който се беше вмъкнал, го изведе на площадката пред изхода. Томаш беше набрал скорост и спря едва когато опря ръце в металната преграда. Блиндираната врата имаше кръгъл прозорец в средата, но димът бе опушил силно стъклото и го бе направил непрозрачно.

— Добре ли сте?

Историкът погледна през рамо и видя Валентина, която се взираше в него с големите си сини очи. Италианката беше смъкнала горната част на скафандъра и главата й беше открита — пожарът беше превзел залата и в тези обстоятелства нито студът, нито повреждането на скъпоценните образци, съхранявани в Кодеш ха Кодешим , вече не представляваха проблем.

Без да каже нито дума, Томаш я прегърна и я целуна по главата. Миришеше на пушек, но какво значение имаше това? Прииска му се да покрие с целувки цялото й лице, докато стигне до устните й, но се въздържа; със сигурност не беше най-подходящият момент. Имаше други по-важни неща.

Хвана я за раменете и се взря в нея.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза той, като я гледаше в очите. — След малко пламъците ще обхванат всичко.

За пръв път си даде сметка, че италианката е уплашена. Нищо чудно. Беше преживяла нападението на сикария , предателството на Гросман и сякаш това не бе достатъчно, накрая се беше сблъскала с този неконтролируем пожар. Лошото бе, че пламъците приближаваха и трябваше час по-скоро да напуснат залата.

— Но как? — попита Валентина. — Вратата е заключена. Знаете ли кода?

Томаш насочи вниманието си към блиндираната врата.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Но мисля, че го знам. Спомняте ли си, че за да влезем…

Не довърши изречението. Съзря Арни Гросман, също гологлав, който изплува иззад димната завеса с насочено оръжие. Историкът се огледа наоколо в опит да открие път за бягство. Но при тези обстоятелства нямаше накъде да бяга. Ако побегне, къде щеше да отиде? При огъня, който се приближаваше?

— Капанът щракна — извика Учителят на сикариите, наслаждавайки се на мига. — Плъховете като вас накрая винаги ги хващат, нали?

Португалецът вдигна ръце с открити длани в знак, че се предава.

— Имайте малко търпение — каза той. — Всички сме на един кораб.

Лицето на Арни Гросман се разтегна в гротескна усмивка.

— Не споделям кораба си с плъхове — изръмжа той. — След малко един от тях ще е труп.

Ситуацията беше безнадеждна. Все още с ръце във въздуха, Томаш отстъпи назад и гърбът му опря в металната врата. Беше заел класическа поза за разстрел.

Той потърси с обречен поглед Валентина. Нали беше казала, че ще измайстори оръжие и няма да се остави да я хванат повторно? Ако имаше оръжие, сега беше моментът да го използва. Историкът не се съмняваше, че след като си разчисти сметките с него, Гросман щеше да застреля и нея.

Беше настъпил решителният час.

— Арни, почакайте!

Думите, с които италианката се обърна към израелеца, разочароваха дълбоко Томаш. В главата му се появиха безброй въпроси. Арни, почакайте? Какво беше това? Да не би да мисли, че подобни думи биха ги спасили? И къде, по дяволите, беше смъртоносното оръжие? Защо не го използваше?

— Защо? — попита Гросман, без да сваля пистолета. — Какво има?

Това беше нова изненада за Томаш. В крайна сметка последните й думи, колкото и глупави и ненужни да му се струваха, явно имаха ефект! Може би се опитваше да печели време, за да пусне в ход оръжието си.

— Генетичният материал у вас ли е? — попита Валентина.

— Разбира се — отвърна израелецът и измъкна епруветката от вътрешния джоб на скафандъра, за да я увери, че е у него. — Мислите, че съм го загубил?

— Само исках да се убедя, че всичко е под контрол — обясни тя. Кимна с глава към историка. — Не го убивайте още!

— И защо?

Валентина посочи вратата.

— Знаете ли кода?

Израелецът погледна металната повърхност и се поколеба; очевидно не си беше давал сметка за този проблем.

— По дяволите! — извика той. — Ами сега?

Инспекторката от Криминалната полиция посочи Томаш.

— Той го знае.

Гросман погледна историка с нови очи, сякаш този факт променяше всичко. Двоуми се един дълъг миг, претегляйки ситуацията отново. Нямаше какво толкова да му мисли, възможностите бяха ясни и ограничени, а времето изтичаше.