Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Томаш обмисли тази информация и уповавайки се на нея, започна да крои план. Проблемът беше да убеди Гросман. Какъв интерес би имал той да ги остави да избягат?

— Много добре — каза той с въздишка и се обърна към израелеца. — Ще ви дам епруветката с ДНК на Исус. Но първо трябва да пуснете Валентина. Съгласен ли сте?

Предвид казаното от италианката преди малко, Томаш се подготви за отказ и трудни преговори, но за негова огромна изненада, полицаят веднага прие.

— Дадено. — Гросман отмести оръжието от главата на италианката и й направи знак да тръгва. — Можете да си вървите.

Валентина направи няколко крачки и след секунди се изгуби от погледа им.

— Всичко наред ли е? — попита Томаш в пространството. — В безопасност ли сте?

— Да — долетя гласът й неизвестно откъде. — След няколко секунди ще съм готова с импровизираното оръжие. Ще се срещнем на изхода.

Португалецът се взря в Гросман, който го гледаше с пистолет в ръка. Беше настъпил часът на истината. Израелецът беше изпълнил неговата част от уговорката. Сега беше ред на Томаш да изпълни своята част. И да се моли да не отнесе куршум в главата, когато вече ще е безполезен.

— Епруветката? — попита полицаят. Търпението определено не беше сред добродетелите му. — Веднага!

Томаш огледа лавицата и видя металния статив с окачени в редица епруветки. Две от тях бяха паднали по време на борбата със Сикариус, но епруветката с генетичен материал от Исус и безценното й ледено жълто съдържание стоеше непокътната на мястото, където я беше оставил. Протегна увитата си в ръкавица ръка и я измъкна от статива, показвайки я на Гросман.

— Тази е — каза Томаш. — Ще я оставя тук.

Внимателно я положи върху рафта и отстъпи няколко крачки. Полицаят тръгна по коридора с насочен пистолет, докато стигна до лавицата. Взе епруветката и я разгледа, за да се увери, че е същата, която беше видял в ръцете на Арпад Аркан. Огледът, изглежда, по твърди, че е епруветката, която търси.

С бързо и неочаквано движение той насочи пистолета към главата на Томаш.

— Сбогом!

И стреля.

Онова, което спаси Томаш, беше комбинация от интуиция, своевременна реакция и бързи рефлекси. След като остави епруветката на лавицата, той отстъпи назад, към нишата в коридора между два рафта с бидони, пълни с течност — вероятно реактив, необходим за работата на лабораторията.

В мига, в който Гросман вдигна ръка, за да стреля, португалецът се вмъкна в нишата и успя да избегне смъртоносния куршум, който изсвистя покрай главата му.

— Проклятие! — извика полицаят, като разбра, че е пропуснал. — Сега ще те хвана!

Португалецът се изправи и хукна да бяга, решен да се измъкне. Но знаеше, че няма да е лесно. Из тези дълги коридори щеше да е като мишена на стрелбище; достатъчно бе Гросман да го зърне, за да го застреля в гръб. По-добре беше да се крие между рафтовете и да се моли да намери Валентина, която сигурно бе готова с импровизираното оръжие.

Бум!

Бум!

Два нови гърмежа отекнаха в залата с грохот; знак, че Учителят на сикариите отново е открил огън. Томаш инстинктивно скри главата си и се запита дали не го е улучил, но веднага след това реши, че въпросът е безсмислен — щом е на крака, значи е невредим.

Внезапен грохот и лумналото жълто-червеникаво сияние заставиха Томаш да се обърне. Огнено кълбо се издуваше като балон по коридора, откъдето току-що бе минал. Отначало реши, че става дума за дългоочакваната контраатака на Валентина с коктейл „Молотов“ или нещо от този род, но не я видя наоколо, а фактът, че експлозията бе точно в този коридор, му подсказа какво се е случило.

Куршумите на неговия преследвач бяха улучили резервоар с леснозапалими вещества. Обхванатите от огън рафтове бяха пълни с бидони и пламъците бяха плъзнали наоколо като хищни пипала, обгръщайки нови резервоари с леснозапалима течност. Последваха още няколко експлозии почти една след друга.

Въздухът сякаш танцуваше под ударите на непрекъснатите взривове.

— Господи!

Новата действителност връхлетя Томаш. Около една пета от Светая светих внезапно се бе превърнала в огнено кълбо и пожарът бързо се разпространяваше към другата част на залата, поглъщайки ненаситно нови и нови коридори. Беше започнала адска надпревара. Скоро огнената стихия щеше да обхване цялото пространство.

Възможностите на историка се свеждаха до една: да бяга. Трябваше да тича към изхода и да се измъкне, докато все още имаше време. Проблемът бе в това, че пътят бе затворен от блиндираната врата и единственият човек, който знаеше паролата, бе мъртвият Арпад Аркан. Оставаше му само надеждата, че догадката за кодовата дума ще се окаже вярна.