Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Каква низост! — процеди Томаш, опитвайки се да надвие гнева, който се надигаше в него, докато слушаше как е бил манипулиран от самото начало. — Ами ако тя не се беше обадила? Какво щяхте да направите, за да ме замесите във вашите машинации?

— Човек на Арни щеше да телефонира от нейния телефон. Но не беше необходимо. Професор Ескалона ви се обади и вие се отправихте към Ватиканската библиотека, където я чакаше агентът на сикариите . Когато ме повикаха за оглед на местопрестъплението, трябваше само да погледна списъка с обаждания в мобилния телефон на жертвата и незабавно да ви повикам във Ватикана. Идеален претекст да ви ангажирам с разследването.

— Но защо аз?

— Защото познавахте една от жертвите и защото се нуждаехме от следотърсач, който да ни отведе до сърцето на този проект. — Тя размаха епруветката с ДНК на Исус. — Фактът, че генетичният материал е у мен, е доказателство, че планът е бил добре замислен. — Италианката повдигна вежди, доволна от себе си. — И, простете нескромността ми, добре изпълнен.

Нови експлозии разтърсиха залата. Пожарът се разпространяваше и настъпваше към тях. Осъзнавайки, че не разполага с много време, Гросман прекъсна разговора:

— Защо му разказвате всичко това?

— Защото съм добра християнка — отвърна саркастично италианката. — Ще бъде убит и има правото да знае за какво умира.

— Има нещо, което трябва да направи преди това — каза израелецът, посочвайки към блиндираната врата. — Първо трябва да ни каже паролата.

Израелецът внезапно сграбчи историка за раменете, приложи му хватка от джудото и го просна по корем на пода.

— Какво правите? — попита Томаш с лице, обърнато към пода.

Нападателят хвана лявата му ръка и силно я изви назад, принуждавайки го да разтвори пръсти. Притисна китката му към пода и допря армейския нож в основата на малкия му пръст.

— Ще ви покажа една техника на разпит с почти стопроцентова вероятност за успех — съобщи той. — Техниката включва ампутация на пръстите на заподозрените — един по един, до момента, в който проговорят. Просто, нали? Просто и ефикасно. Уверявам ви, че всички хора, на които съм я прилагал, накрая са припявали като канарчета. Вие също ще го направите.

— Да не сте полудели?

— Давам ви последна възможност, която ще ви спести много страдания, ако съумеете да се възползвате — каза той. — Каква е паролата за отваряне на вратата?

Усещайки острието върху пръста си, португалецът прецени ситуацията. Не беше добра. Но каква алтернатива имаше? Лявото му око беше подуто, дясната му ръка — гипсирана, чувстваше се изморен и предаден, беше затворен в зала, в която всичко гореше, една жена го държеше на прицел и беше прикован към пода от един луд, който заплашваше да му отреже пръста. Кодовата дума, която отваряше онази врата, пътя към спасението на всички тях, беше единственият коз, който му оставаше. Как трябваше да постъпи?

— За какъв дявол да вя давам паролата? — попита той в отчаян опит да открие някакъв изход от ситуацията. — За да ме убиете след това?

— Всички умираме рано или късно — отвърна Гросман с бащински тон. — Единственото, което не знаем, е как. Дали ще свършим бързо и без да страдаме, или мъчително, в болка и страх? Това са вариантите, които ви предлагам. Вие избирайте. — Гласът му стана твърд и студен. — Каква е паролата?

— Върви на майната си!

Израелецът си пое дълбоко дъх; търпението, което бездруго не беше силната му страна, се бе изчерпало.

— Сам го пожелахте!

В този миг остра болка прониза кутрето на Томаш, сякаш цялата вселена се беше стоварила отгоре му. Пред погледа на историка затанцуваха светлини и той нададе агонизиращ вик. Гросман беше започнал да реже пръста му с армейския нож. Томаш умоляваше полицая да спре, да има милост, но думите му бяха погълнати от болезнения вопъл, който изпълваше гърлото му, сякаш самият вик можеше да го освободи от мъките, на които беше подложен.

Нещо се случи.

В момента на най-силната болка, когато всичко изглеждаше загубено и признанието изглеждаше неизбежно, Томаш усети, че хватката, в която го държеше мъчителят му, внезапно се отпусна и лявата му ръка беше свободна.

Той инстинктивно я сви и се сгърчи на пода, сграбчвайки ранената си ръка, за да се опита да облекчи агонията. Не разбра какво се бе случило, но важното беше, че се е случило. Болката в кутрето му беше непоносима, но намаля достатъчно, за да може да отвори дясното око и да се опита да разбере защо Арни Гросман беше пуснал ръката му.