Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Аркан каза, че кодовата дума, която отключва вратата, е свързана с тези стихове, които служат за мото на фондацията — прошепна той, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на италианката. — Наредил е да напишат стиховете върху стъклото, за да не забрави паролата. Когато въведе кода при влизането ни тук, клавишите издадоха звук, което ми позволи да преброя буквите. Бяха шест. — Погледна към Валентина. — Коя шестбуквена дума има връзка с това стихотворение?

Изпълнените с ужас очи на италианката бяха втренчени в пламъците, бушуващи на два метра от тях, и тя дори не чу гласа на Томаш. Или го беше чула, но не го беше разбрала.

— Побързайте!

— Goethe — каза португалецът, отговаряйки на въпроса си. — Гьоте е автор на стихотворението и името му се състои от шест букви.

Набра думата на клавиатурата. G-O-E-T-H-E.

След това зачака вратата да се отвори.

— Бързо! — извика Валентина, изпаднала в паника. — Отворете вратата! За бога, отворете вратата!

Нищо не се случи.

Вратата не помръдна. Опита отново, но резултатът бе същият. Отчаянието завладя Томаш. Трябваше да се примири с реалността. Явно се бе излъгал. Паролата не беше Goethe .

Зноят бе станал нетърпим и Валентина се разплака.

Историкът беше сигурен, че ако разполага с още десет минути, ще успее да разгадае кода. Но не и в тези условия. Ситуацията беше безнадеждна. Оставаха още няколко секунди. Огънят вече поглъщаше тялото на Гросман и всеки момент щеше да достигне до тях.

— Отворете вратата!

Мисли, Томаш!

Коя шестбуквена дума има връзка със стихотворението? Историкът затвори очи и направи нечовешко усилие да се концентрира. Да се върнем в началото , разсъждаваше той, запазвайки спокойствие. Каква е темата?

— По всички тези хълмове цари мир — издекламира тихо той. — Във върховете на дърветата едва ли ще усетиш и лек полъх. Птичките в гората са притихнали. Почакай тихо. Мирът ще дойде скоро.

Мир.

Това ли е паролата? Сърцето на Томаш подскочи. Peace! Беше Peace ! Само това можеше да е! Преброи буквите наум. Едно-две-три-четири-пет.

Пет.

— По дяволите!

Пет букви! Една буква по-малко! Една шибана буква по-малко! Поклати глава. Не беше peace .

Валентина беше обляна в сълзи. На лицето й бе изписано отчаянието на човек, който знае, че е обречен. Пламъците почти ги докосваха, кожата им пареше.

— Отворете! — примоли се тя, хълцайки, с молитвено вдигнати ръце. — Per favore , отворете! Dio mio!

Щом не беше peace , коя дума можеше да е? Томаш отново се концентрира. Фондация „Аркан“ беше израелска организация със седалище в Йерусалим и изследователски център в Назарет. Какъв език би трябвало да използва? Английски? Не, разбира се, че не. Иврит! Сърцето на Томаш отново подскочи. Как е мир на иврит?

Беше последният му опит. Историкът нетърпеливо се надвеси над клавиатурата и с трепереща ръка трескаво въведе шестбуквената дума.

S-H-A-L-O-M.

Бип.

Вратата се отвори.

Слънчевите лъчи проникваха през прозореца като прозрачна завеса от светлина, когато жената в бяла престилка влезе в стаята и хвърли една служебна усмивка на пациента. На гърдите й, до стетоскопа, имаше ламинирано картонче, на което върху тъмносин фон пишеше Лесли Кошет, Д. М.

— Добро утро! — поздрави жизнерадостно тя. — Как се чувства нашият герой тази сутрин?

Отговорът на Томаш бе тъжно мърморене.

— Имал съм и по-добри дни…

Израелската лекарка се усмихна.

— Искате ли още едно обезболяващо, или вече се чувствате способен да понесете болката?

Пациентът направи гримаса.

— Още едно ще ми дойде добре наистина. Ще ми дадете ли?

Лесли направи гримаса.

— По-добре да минете без него — отвърна тя. — Време е да престанете с тези наркотици. Вече сте достатъчно голям да понесете малко болка, без да циврите, нали?

Томаш се изправи в леглото и се наведе напред, за да огледа лицето си в огледалото, закачено на стената.

— Вижте лицето ми, докторе — оплака се той. — Виждате ли? Не смятате ли, че заслужавам още едно обезболяващо?

От огледалото го гледаше лице, обвито в бели бинтове. Лявата му част беше изцяло покрита с марли върху наранената скула и подутото око. След това историкът вдигна двете си ръце, за да покаже превръзките си. Дясната му ръка беше натикана в топка от гипс, лявото му кутре беше бинтовано. И разбира се, превръзката на шията.

— Приличате на мумия — пошегува се тя. — Същински Рамзес III!