Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Всичко е наред — каза меко той, за да я успокои. — Знаеш ли къде съм в момента? В Йерусалим!

Гласът от другата страна се поколеба.

— Йерусалим? — попита тя, сякаш искаше да се увери, че е чула добре. — В Йерусалим ли си? Светата земя? Мястото, където е бил Спасителят?

— Точно там!

— Ах, сине. Какъв късмет, какъв късмет!

Тонът на гласа на майка му напълно се бе променил. Паниката и тъгата бяха изчезнали и сега говореше възторжено.

— Наистина. Много интересно място.

— Интересно? — възмути се тя. — Та ти си в града на Спасителя, сине! Града на Спасителя! Мина ли вече по Via Dolorosa , където онези… онези изверги са измъчвали Исус? А ходи ли до храма „Възкресение Христово“, където са го разпнали, бедния?

— Ще отида утре… или в следващите дни.

— Ах! Като отидеш в храма, запали една свещичка за мен. Ще го направиш ли? Не забравяй, че Исус е загинал, за да ни спаси, сине. Трябва да сме му благодарни, разбра ли? Той е умрял за нас! Стои там горе, отдясно на нашия господ бог, гледа какво правим и бди над нас.

— Така е — отвърна Томаш. — Аз ще… ще запаля свещичка заради теб.

— Запали една за мен, една за баща ти и една за себе си — побърза да заръча тя. — Ти също си християнин, не го забравяй. Също имаш право на спасение!

— Разбира се. Ще запаля три свещички.

Майка му въздъхна доволно, сякаш току-що бе сторила едно добро дело.

— Добре, Томаш. — Гласът й се промени, сякаш нещо я бе накарало да побърза. — Виж, вече тръгват за службата. Ще отскоча до църквата „Сан Бартоломео“, за да разкажа на отец Висенте къде си. Той ще остане много доволен, като разбере, че си в Светите земи, заобиколен от всички апостоли там. Грижи се за себе си, сине! Не забравяй да запалиш свещички във „Възкресение Христово“. Исус е загинал, за да ни спаси!

Томаш се сбогува и затвори, връщайки телефона в джоба на пижамата. Вървеше по болничните коридори, следвайки лекарката, която го водеше към хирургичното отделение. В съзнанието му звучаха думите на майка му и той продължаваше да мисли върху тях.

Майка му бе вярваща. Но какво означаваше вяра? Имаше ли смисъл да вярваш в Христос, когато вече се знаеше истинската история на Исус и трансформацията на юдейските му проповеди в нещо напълно различно? Томаш винаги бе мислил, че е глупаво да вярваш в каквото и да било, без да знаеш достатъчно за него. Изследванията, науката и познанието ръководеха вярата, а не съмненията, незнанието и догмите. Вярата не биваше да е сляна; трябваше да се опира на познанието. Никоя истина не може да се приема за безспорна. Тези, които вярваха без достатъчно познание, мислеше той, не бяха нищо повече от суеверни, лекомислени и глуповати хора, готови да повярват в първата измислица, която им разкажат. Вярата е истинска само ако се основава на знание.

И все пак Томаш имаше усещането, че в някои случаи вярата, неподкрепена от знание, беше неизбежна. При приятелството например. За да бъдеш приятел на някого, трябва да вярваш в него, да приемеш, че е достоен за твоето доверие. Разбира се, тази вяра често е неоснователна. Стигаше му случаят с Валентина. Той беше повярвал в нея, без да я познава, и се случи онова, което се случи. Италианката се оказа двулична и едва не го уби. Естествено, сега беше в затвора и щеше да си плати за извършените престъпления, но въпросът не бе в това. Той бе повярвал в нея, без да разполага с достатъчно информация, и нещата завършиха зле. Не беше ли това доказателството, че вярата без знание е опасна?

Но каква е алтернативата? Да не вярва на никого, докато не се убеди, че този човек е достоен за доверието му? Тогава как ще завързва приятелства? Ще подлага всеки потенциален приятел на строг предварителен разпит? Ще му даде да попълни анкета? Ще проучи подробно историята му? Но това е безсмислено! В живота има ситуации, в които трябва да повярваш, без да знаеш достатъчно. Информацията ще дойде след това, разбира се. Но първо трябва да има вяра. Вярата, че можеш да разчиташ на човека и да го чувстваш свой приятел. Впоследствие сведенията ще потвърдят, че вярата е имала смисъл. Но първата крачка винаги е вярата. Или с други думи — нагласата. Валентина може и да бе доказателството, че моделът не работи, но Аркан, от друга страна, показа, че този метод невинаги е грешен. Нали тъкмо президентът на фондацията, на когото впрочем никога не бе вярвал, накрая му спаси живота?

А след като този принцип бе валиден в сферата на човешките взаимоотношения, защо да не го отнесем и към връзките с божественото и свещеното? Томаш съзнаваше нуждата на хората да вярват в нещо трансцендентно. Исус може и да е бил само човешко същество, но в очите на онези, които вярваха в него, като майка му например, той се бе превърнал в бог. Какво лошо имаше в това, щом вярата й помагаше да се справя с проблемите и да бъде по-добър човек? Не се ли нуждаем от вяра, за да действаме? Няма ли да е жестоко да лишим Исус от божествеността, която му е отредена? Животът е пълен с неизвестност и е в постоянна връзка с непознатото. Колко пъти взимаме решения, без…