Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Видя израелския полицай на колене със странно изражение на почервенялото лице. Очите му бяха широко отворени и изцъклени, езикът бе изплезен, сякаш бе получил пристъп на задушаване. До адамовата му ябълка сред бликащи струи кръв стърчеше острие.

Бум.

Бум.

Два изстрела проехтяха с такава сила, сякаш някой беше стрелял до ухото му. Томаш почти оглуша. В същия миг забеляза движение зад Гросман, погледна натам и го разпозна. Беше Арпад Аркан. Президентът на фондацията тупна тежко на пода и остана да лежи по корем. Две струйки дим се издигнаха от тъмните дупки на гърба му като дихание на разбудени вулканични кратери.

Томаш погледна настрани и видя Валентина в позиция за стрелба и димящата цев на пистолета. Сред цялата суматоха той проумя картината и като насън успя да сглоби основните моменти от онова, което се бе случило току-що.

Аркан явно бе успял да се съвземе и да измъкне от ръката си кинжала. Видял бе пламъците в Светая светих, побягнал бе към изхода и бе видял Гросман да измъчва Томаш. Разбрал какво става и без да губи време, бе забил кинжала в гърлото на полицая. Проблемът бе, че вероятно не бе видял италианката или не бе разбрал каква е истинската й роля и бе застрелян в гръб.

— Полудяхте ли? — попита историкът, обзет от ярост, пропълзявайки до тялото на Аркан.

Валентина насочи димящия пистолет към него.

— Стой!

Томаш разгледа лицето на президента на фондацията. Очите му бяха притворени, забулени от смъртта, а изражението му не остави никакво съмнение у Томаш.

Португалецът обърна глава към инспекторката от Криминалната полиция.

— Имате ли представа какво направихте току-що?

Валентина хвърли уплашен поглед към приближаващите пламъци. Огънят бе на няколко метра от тях и се канеше да обгърне най-близките рафтове.

— Отворете вратата! — нареди тя, удряйки с ръка по металната повърхност, която пречеше на бягството им. — Няма време за глупости! Отворете проклетата врата!

Томаш мина покрай Гросман и завлече тялото на Аркан до вратата.

— Той знаеше паролата! — изкрещя историкът. — Искате ли да излезете оттук? Тогава защо убихте единствения човек, който знаеше кодовата дума?

Италианката придоби объркано изражение, погледът й шареше между Томаш и неподвижното тяло на Аркан.

— Какво искате да кажете? Мислех, че вие знаете паролата!

— Предполагам, че я знам — отвърна гневно той. — Предполагам! Но ако догадката ми се окаже погрешна? — Той посочи тялото, което беше довлякъл до вратата. — Единственият тук, който със сигурност знаеше паролата, беше Аркан! А вие току-що го застреляхте! — Томаш поклати глава. — Браво! Наистина сте много съобразителна!

Палещата жега сложи край на съмненията, които изпълваха Валентина. Тя осъзна, че е прибързала и очевидно е допуснала грешка, но не можеше да промени стореното, а огънят вече обхванеше последния рафт. Имаха една, може би две минути, за да се измъкнат оттук. Не повече. След това цялото това пространство щеше да бъде погълнато от бушуващото море от пламъци, което заливаше Кодеш ха Кодешим .

— Отворете вратата! — изкрещя тя. — Веднага отпорете тази врата!

Историкът погледна приближаващите пламъци. Наистина нямаха много време да реагират.

— Ще го направя — каза той. — Но първо хвърлете пистолета в огъня.

— Отворете вратата!

— Не чухте ли какво казах? — Той посочи към пожара. — Хвърлете пистолета натам и ще отворя. Ако не го направите, не разчитайте на мен. Няма да отворя вратата, за да отнеса куршум след това.

Валентина се взря в лицето на Томаш, опитвайки се да прецени дали говори сериозно. Не успя да разчете изражението му, но не беше трудно да разбере мотивите му. За какво да отваря вратата, ако след това свърши с куршум в главата? Гросман се беше опитал да измъкне паролата с помощта на армейския нож, но идиотът Аркан се появи изненадващо и развали всичко. Сега беше изцяло в ръцете на този португалец.

— Va bene! — примири се тя. Хвана пистолета за цевта и го захвърли сред пламтящия ад. — Готово!

— Добро момиче!

След това италианката взе епруветката с генетичния материал от Исус, целуна я и я метна в същата посока.

— Adio, Signore!

— Какво направихте, по дяволите! — попита Томаш, възмутен от онова, което току-що бе видял. — Унищожихте ДНК на Исус?

Валентина въздъхна.

— Това беше моята мисия, нали? — каза тя. — Сега отворете проклетата врата! Бързо!

Осъзнавайки, че горещината става нетърпима и разполага може би с минута, преди огънят да ги погълне, Томаш се обърна към вратата и отвори капачето на клавиатурата, където трябваше да въведе паролата. След това се загледа в стиховете, изписани на стъклото на кръглия прозорец в средата на вратата.