Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Професор Нороня?

… да сме информирани? Не е ли това в крайна сметка скокът в тъмното, в който се състои нашето съществуване? Не ни ли се налага да скачаме в тъмното всеки ден?

И какво…

— Професор Нороня?

Въпросът прекъсна блуждаещите мисли на Томаш, бродещ из болницата като робот, втренчен в бялата престилка на доктор Кошет като куче, което следва господаря си, а мислите му се въртяха около убежденията на майка му и връзката на нейната вяра с всичко, което бе излязло наяве за човека Исус.

— Да?

Лекарката го бе повикала по име.

— Стигнахме до хирургичното отделение — обяви доктор Кошет, сочейки към две врати вдясно. — Господин Аркан е тук, в предоперационната зала.

Вратата беше двукрила и крилата се отваряха като в баровете от уестърните. Пациентът влезе и видя едно легло на колела в средата на залата, с банка кръвен серум над него и дълъг тесен маркуч, който се спускаше до чаршафите. В ъгъла на залата бяха седнали двама санитари, които разговаряха тихо.

Томаш се приближи и видя бледото лице на Арпад Аркан да изниква от чаршафите.

Пациентът се оживи, като видя новодошлия да идва към него.

— Shalom! — поздрави президентът на фондацията с немощна усмивка. — Радвам се да видя, че сте добре!

— Shalom! — отвърна Томаш, поемайки слабата му ръка. — Каква прекрасна дума! Спаси ни живота в последния момент, а?

— Не думата ни спаси, професор Нороня. — Той докосна с пръст челото си. — А вашият интелект.

— Нищо от това нямаше да се случи без вашата намеса, когато онова животно режеше пръста ми — каза португалецът, стискайки силно ръката на Аркан в знак на благодарност. — Вие бяхте много смел.

— При такива обстоятелства всеки друг би сторил същото.

— И дума да не става.

Президентът на фондацията неочаквано се разсмя толкова дълбоко и радостно, че зарази Томаш с въодушевлението си.

— По-добре да спрем с тези взаимни поздравления! — възкликна той. — Ужасни са! Освен това приличаме на две глупави старици. Важното е, че сме живи!

— Така е. Когато бяхме вътре и ви видях в безсъзнание, с два куршума, помислих, че сме ви изгубили.

Събеседникът му се разсмя.

— Както виждате, възкръснах!

— Същински Христос. Наистина.

Аркан хвърли поглед към вратата на залата, където го очакваше доктор Кошет. Настъпи кратко мълчание и Томаш погледна събеседника си в очакване да сподели защо го е повикал.

— Не знам дали доктор Кошет ви каза, но след малко ще ме оперират — каза пациентът в леглото. — Ще бъде сложна процедура, тъй като куршумът е заседнал в белия ми дроб. Доктор Кошет казва, че отстраняването му не е проблем и няма причина да се тревожа. Но аз съм един стар и подозрителен глупак. Освен това добре познавам лекарите. Все повтарят, че не е нищо сериозно и така нататък, и докато усетим, вече сме в голяма беля. Човек трябва да е подготвен за всякакви варианти. Ето защо помолих да ви доведат тук…

Замълча за миг, сякаш обмисляше най-подходящия начин да постави въпроса.

— Какво има?

Този път усмивката му беше тъжна.

— Просто не знам дали ще изляза жив от операционната.

— Не говорете глупости — възрази историкът. — Разбира се, че ще излезете жив. Който оцелява след два куршума, ще се справи и с една рутинна операция. Знаете ли какво? След седмица ще отидем да пийнем по нещо в Стария град. Майка ми иска да запаля свещички в храма „Възкресение Христово“. Ще ми правите компания.

Аркан вдигна дясната си ръка, правейки знак на Томаш да не го прекъсва.

— И аз мисля, че всичко ще е наред — изтъкна той. — Казвам го само в случай че… е… ако бог реши друго. Много мислих и разговарях с няколко учени от фондацията, които дойдоха да ме посетят вчера заедно с професор Хаманс. Ако нещо се случи с мен, бих искал вие да оглавите проекта „Йешуа“. Смятам, че сте най-подходящият човек, който би могъл да доведе докрай тази изключително важна мисия. Световният мир може би зависи от вашия успех!

Томаш положи усилие лицето му да остане невъзмутимо. Обърна се към вратата и хвърли въпросителен поглед на лекарката, опитвайки се да разбере каква част от истината бяха съобщили на Аркан. Той все още бе под въздействието на шока от стрелбата и навярно бяха решили да не му разказват всичко, което се бе случило в Кодеш ха Кодешим .

— Но аз… — произнесе несигурно Томаш. — За мен е голяма чест и… разбира се, че бих приел. Проблемът е, че не знам дали… дали работата по този проект може… как да кажа… да се възобнови.