Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Като стигна до дъното на коридора, зави надясно. Вече имаше план; сега оставаше да го изпълни. Нямаше да е лесно, но не беше и невъзможно. Първо трябваше да стигне до блиндираната врата. Спомни си, че изходът беше някъде напред, в посоката, в която тичаше. Дали щеше да успее да стигне дотам?

В този миг забеляза, че е изгубил преследвача си от поглед, и се поколеба, неспособен да реши дали това е добър, или лош знак. Би било добре, ако е успял да го заблуди, но го изпълниха съмнения. Вярно, беше успял да се измъкне благодарение на изненадващо бързата си реакция. Но не смяташе, че тича чак толкова бързо. Как тогава да си обясни внезапното изчезване на нападателя?

Един силует внезапно изникна пред него, препречи пътя му и отговори на въпроса му.

— Липсвах ли ти?

Беше нападателят, с неговия дрезгав, почти стържещ глас. Последният път, когато го чу, беше в стаята в Америкън Колъни в Йерусалим — зловещ шепот, който се процеждаше през устните, долепени до ухото му, докато нападателят го държеше в смъртоносна прегръдка. Този път думите не бяха прошепнати, а изстреляни с арогантността, хладнокръвието и страховития глас на ловец.

Опита се да побегне назад, но се подхлъзна на полираната като ледена пързалка зала и се просна на студения под. Видя непознатия да се хвърля към него и в този миг разбра, че е загубен.

Мъжът се хвърли отгоре му и му нанесе силен удар в корема, който, макар и смекчен от скафандъра, улучи Томаш право в черния дроб и го събори на пода, сгърчен от непоносима болка.

— Това беше, за да те обезвредя изръмжа нападателят. — А със следващия ще си платиш за ритника отпреди малко.

Веднага след това усети как дърпа скафандъра му. Визьорът се отвори и леденият въздух блъсна лицето му. Последва брутален удар, след който главата му отхвръкна в подножието на поставката за пластмасови бидони.

— Ах!

Болката в областта на лявата скула и окото му даде да разбере, че е отнесъл ритник в лицето.

Инстинктивно се сви в ембрионална поза и покри главата си с ръце в очакване на нови ритници. Вместо това усети жестока болка в скалпа, сякаш някой изтръгваше косата му, и се принуди да вдигне глава. Видя лицето на нападателя близо до неговото и разбра, че онзи скубе косата му.

— Надявам се, че оценяваш върнатия жест — усмихна се гротескно Сикариус с окървавения си нос. — В Левит , 24:20, се казва: „строшено за строшено, око за око, зъб за зъб; както той е причинил повреда на човека, тъй и нему да се направи“. — Усмивката се превърна в заплашителна гримаса. — Къде е епруветката?

Томаш поклати глава.

— Не знам.

Нападателят внезапно го удари по лявата скула, на същото място, където преди минута му беше нанесъл отмъстителния ритник.

— Говори!

Болезненото съприкосновение на юмрука с ранената му буза изтръгна вик от гърлото му; бе видял звезди посред бял ден. Изглежда, скулата беше счупена. Болката беше толкова силна, че не оставяше никакво съмнение.

— Епруветката? — повтори Сикариус и отново вдигна юмрука си, подготвяйки се за нов удар на същото място. — Къде е?

Първият удар беше толкова болезнен, че дори не помисли да мълчи. С леко движение на главата Томаш показа коридора, от който беше дошъл.

— Там отзад — прошепна, задъхвайки се от болка. — Скрих я отзад.

Нападателят се взря в дъното на коридора.

— Хитра маймуна — прошепна той. Сграбчи жертвата си за костюма и го накара да се изправи. — Ставай! Заведи ме там и ми покажи къде си я скрил!

Придържайки отзад дрехата на Томаш, за да не избяга, Сикариус го избута назад по коридора. Историкът се олюля заради ударите в лицето, но успя да се задържи на крака. Препъвайки се, успя да пристъпи напред.

Опита се да види пространството пред себе си, но си даде сметка, че само дясното му око вижда добре. Затвори го за момент, за да прецени състоянието на лявото. Различи само едно размазано петно и разбра, че окото му едва се отваря. Навярно беше подуто, но едно по-сериозно опасение помрачи духа му. Дали не беше загубил окото си? Трудно можеше да разбере, но ударите наистина бяха много силни. Припомни си думите на нападателя, в които цитираше Писанието. В Левит се казваше око за око, зъб за зъб ; в техния случай по-скоро беше нос за око.

— По-бързо! — заповяда Сикариус, побутвайки го. — Къде е епруветката?

Томаш се нуждаеше от нов план, и то бързо. Но какво можеше да стори? Как би могъл да избяга в това състояние — сляп с лявото око и в плен на един безмилостен боец? Имаше ли начин да преобърне нещата? Поне да имаше оръжие! Но не. Разполагаше само с ръцете си, а те ни най-малко не притесняваха нападателя му. Не бе по силите му да нанесе удар, който да го нокаутира. Томаш го знаеше, нападателят също. Вероятно можеше да му нанесе изненадващ удар, но след това трябваше да изтърпи отмъщението.