Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— На̀ ти!

Покосен от мощния удар, нападателят отметна назад глава и се претърколи на пода. Ритникът беше достатъчно силен да извади от строя за няколко секунди всеки, но не и този мъж. Непознатият веднага скочи на крака и докосна раненото си лице. Носът му беше изкривен, навярно счупен, и от лявата му ноздра шуртеше обилна струя кръв. Той докосна раната, почувства острата болка и погледна яркочервената течност, която беше намокрила пръстите му. Хвърли смразяващ поглед на мъжа, който го беше ритнал, сякаш това вече не беше просто мисия, а лична кауза.

— Скъпо ще си платиш!

Томаш разбра, че беше пропилял шанса си. Беше ударил нападателя с цялата сила, на която беше способен, и не бе успял да го обезвреди.

Беше го направил по-уязвим, разбира се, но онзи вече беше на крака, със счупен и разкървавен нос, и го гледаше с неприкрита омраза. Нямаше съмнение, че дори с наранено лице беше безкрайно по-силен от всеки друг в тази зала.

Но имаше едно малко предимство, което може би беше на страната на португалеца. Това беше епруветката, която се беше търкулнала на пода. Колко ценна беше ДНК пробата на Исус за нападателя? Със светкавично движение Томаш се наведе и грабна замръзналия предмет. Когато се изправи, видя мъжа да пристъпва към него със страшно изражение.

Може би взимането на епруветката не беше толкова добра идея, колкото беше решил в началото, каза си той. Изглежда, непознатият държеше на съдържанието в стъклото повече от всичко друго; и крайна сметка преди това то беше в ръцете на Аркан — първия нападнат. Ако досега Томаш беше просто една пречка, нанесеният ритник и епруветката в ръцете му определено го бяха превърнали в следващата мишена.

Томаш видя как нерешителност сковава двамата полицаи при неочакваните събития, които се случваха с шеметна скорост, но знаеше, че няма време за губене. Гросман и Валентина не бяха виждали нападателя в действие и не можеха да знаят колко опасен е той. Томаш обаче беше изпитал върху себе си ударите на този мъж и имаше ясна представа за опасността, която грозеше всички. Като взе замръзналата епруветка, той самият неочаквано се беше превърнал в жертвен агнец. Така да бъде , помисли си той; важното беше Валентина да се спаси.

— Дайте ми епруветката! — нареди му италианката, протягайки ръка. — Веднага!

Това не беше в плана, помисли си португалецът. Ако даде епруветката на Валентина, ще я превърне в главна мишена на нападателя. Томаш не можеше да го позволи в никакъв случай. Не би имала никакъв шанс, ако мъжът се заеме с нея.

Съзнавайки, че не притежава физическата сила, нито военната подготовка, които да му позволят да се изправи срещу бойната машина, която в момента правеше втора крачка към него, Томаш се обърна и хукна да бяга, здраво стискайки епруветката в лявата си ръка. Усети суматоха зад себе си, чу стъпки и задъхано дишане. Не беше необходимо да се обръща, за да разбере, че непознатият го следва.

— Спри!

Гърленият вик на мъжа само още повече изплаши Томаш. Историкът се шмугна в коридора, между машини и фризери, в които навярно се съхраняваше рядък генетичен материал. Не беше лесно да тичаш с тяло, напъхано в скафандър, две кислородни бутилки на гърба и визьор пред очите. Но адреналинът му помогна, давайки му допълнителни сили. Като стигна до края на пътеката, сви рязко вляво, после вдясно и се вмъкна в друг успореден коридор.

Обърна глава, опитвайки се да зърне преследвача с периферното си зрение, доколкото му позволяваше визьорът, но не го видя. В този миг усети, без да го е планирал, че му се предоставя възможността, от която се нуждае. Трябваше да я използва.

Спря пред един рафт с лабораторни материали и с бързо движение окачи епруветката с ДНК от Исус на малък метален статив, където висяха други подобни съдове. Какво по-добро място да скрие замръзналата мостра, която в най-неподходящия момент беше вдигнал от пода?

Без да губи повече време, той отново хукна по коридора. Тогава разбра, че се нуждае от план. Тичането не беше достатъчно; рано или късно преследвачът му щеше да го хване. Какво да прави? Най-добре беше да се измъкне оттук, разбира се. Но как? Изходът от залата беше блокиран от блиндираната врата и за да избяга, трябваше да я отключи.

Наистина, от всички вътре само Арпад Аркан знаеше паролата, която отваря вратата, но Томаш смяташе, че вече я е отгатнал. Трябваше само да стигне до мястото и да разполага с достатъчно време да въведе кода и да отвори вратата. След това щеше да излезе и да остави отворено, като по този начин позволи на нападателя да го последва. Това беше най-добрият начин да се увери, че няма да нападне тримата му приятели. Не че толкова го бе грижа за Аркан и Гросман; тревожеше се за Валентина.