Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Томаш скръсти ръце на гърдите и се взря в учения.

— Тоест главната цел на работата на този Център за авангардни молекулярни проучвания е клонирането на човешки същества?

Професор Хаманс понечи да отговори, но се поколеба и погледна към началника си, сякаш очакваше инструкции.

— И това също — каза Арпад Аркан, заемайки се с отговора на този въпрос.

— Как така? — учуди се историкът. — Не е ли именно това, което се опитвате да праните тук?

— Несъмнено! — потвърди президентът на фондацията. — Клонирането на човешки същества е една от целите на нашата организация.

— Една от целите? Какво точно искате да кажете? Имате ли други цели?

— Разбира се! — Той разпери ръце в пространството наоколо. — Нашата организация е много голяма и работи по няколко проекта едновременно. Най-големият от тях е по-важен от клонирането на човешки същества.

Томаш се смая.

— Кой проект може да е по-важен от този?

Аркан се усмихна и тръгна към вратата на залата, приканвайки с жест групата да го последва.

— Елате! — подкани ги той. — Ще ви заведа в сърцето на Центъра за авангардни молекулярни проучвания.

Тримата посетители се спогледаха, но Аркан им махна и те последваха домакина. Професор Хаманс се сбогува с тях с извинението, че има работа в една от лабораториите, и групата се върна в сградата.

Минаха през дълги коридори покрай още лаборатории. В две от тях видяха хора с маски и бели скафандри, сякаш се намираха в Космоса или на Луната.

— За да избегнат зарази — обясни Аркан пред любопитните погледи на гостите си. — Тези лаборатории се занимават с древни видове в напълно стерилна среда.

Гостите видяха дневна светлина само докато минаваха през вътрешен двор с масички на открито. Там имаше служители в бели престилки, които пиеха кафе и безалкохолни напитки или ядяха сандвичи, разговаряйки тихо. Но маршрутът бързо ги върна към изкуствената светлина и лабиринтите от коридори, типични за вътрешността на сградата.

Стигнаха до малко фоайе, което гледаше към цилиндрична бетонна стена. В центъра й имаше блиндирана врата с голям кръгъл прозорец в средата, напомняща вход на космически кораб, и един въоръжен с „Узи“ охранител пред нея.

— Стигнахме до сърцето на Ковчега — обяви Аркан с гордост. — Всъщност това е нещо повече от сърцето на сградата. — Сложи ръка на блиндираната врата. — Отвъд тази врата се намира сърцето на целия комплекс. Можем да го наречем raison d’etre 106 106 Смисълът на съществуването (фр.). — Б.пр. , ако щете, на проекта, който поддържа Центъра за авангардни молекулярни проучвания.

— За какво говорите?

Домакинът повдигна гъстите си вежди и присви очи със загадъчно изражение.

— За нашата най-строго съхранявана тайна.

Сикариус бавно се завъртя и погледна назад със съзнанието, че са го забелязали. Видя мъж в бяла престилка до служебния вход, който гледаше към него. Явно това беше човекът, който го бе заговорил.

— Повикахте ли ме?

— Да. Нуждая се от помощта ти да занеса една торба тор до Едем .

За момент се поколеба как да постъпи. Трябваше да следи местоположението на учителя на екрана, за да не изгуби следата, но не можеше да се набива на очи. Как ли би реагирал човекът, който го беше заговорил, ако откажеше да помогне? От друга страна, ако се отзове на молбата, нещата можеха да се развият зле. Каква беше гаранцията, че непознатият няма да започне да задава неудобни въпроси, които да го издадат? Почувства се раздвоен за няколко секунди, но тренингът, получен в ситуации с непредвидени обстоятелства, му помота да реши.

— Къде е торбата?

— В склада на градинарите.

— Дай ми петнайсет минути и ще бъда там, става ли? Търся един плъх, който съсипва лехите!

Мъжът остана неподвижен за момент, сякаш преценяваше отговора. Сикариус усети как сърцето му бие лудо и сдържа дъха си. Дали щеше да приеме извинението? Накрая непознатият се съгласи и се отдалечи, отваряйки служебната врата.

— Добре — каза той. — Но не се бави много. Ехуд е бесен, защото някой е забравил да му занесе тора!

Мъжът изчезна в сградата и Сикариус си пое дълбоко дъх. Погледна пейджъра и видя, че мигащият сигнал на екрана се движи.

— По дяволите…

Поколеба се накъде да поеме. Наляво? Надясно? Сикариус се насили да мисли по-ясно, впери очи в екрана и зачака новото местоположение. Индикаторът показа, че сигналът отслабва — сигурен знак, че тайният обект се движи и е започнал да се отдалечава.