Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Всички в банята!

Заповедта свари посетителите неподготвени.

— Защо? Какво става?

Президентът на фондацията посочи блиндираната врата.

— Това е част от протокола за достъп до Светая светих — обясни той. — Всеки, който влиза вътре, трябва да се пречисти, за да не оскверни помещението.

Първа влезе Валентина, а след нея и тримата мъже. Томаш застана под един от душовете и беше „сапунисан“ от главата до петите със специален разтвор. Пазачът го чакаше с бяла хавлия, с която историкът се уви.

Когато се върна във фоайето, видя Аркан да отваря стар стенен гардероб. Беше пълен с окачени на закачалки големи бели дрехи с качулки, на които имаше визьори, закрепени от вътрешната страна с големи прозрачни пластмасови пластини. Домакинът свали четири от тях, счупи пластмасовите протектори и подаде три на гостите си.

— Сложете това!

Томаш разгъна дрехата, която му дадоха, и я огледа от край до край. Беше скафандър — като онези, които беше видял в лабораториите в сградата.

— Какво става? — пошегува се той. — Карнавал ли има?

— Сложете го! — настоя домакинът, кимвайки към блиндираната врата. — Това също е част от протокола за достъп.

Групата се съгласи и всеки се отправи към отделна съблекалня. Историкът се затрудни да се напъха в скафандъра заради гипсираната ръка, която не влезе добре в ръкавицата и заприлича на подплънка в края на ръкава.

След като се облякоха, те се върнаха във фоайето, където охранителят им помогна да запечатат визьорите. С леко усещане за клаустрофобия Томаш се чувстваше като астронавт — дишаше през тръба, захранвана от две бутилки на гърба му, като тези на водолазите.

След като се увери, че всички са готови, Аркан се приближи до входа и повдигна един капак, който откри отвор в металната врата. Застанал точно зад него, португалецът надзърна зад рамото му и видя, че в дъното на отвора имаше клавиатура. На всеки клавиш беше отбелязана цифра или буква.

— Какво е това?

— За въвеждане на кода, който отключва вратата — отвърна президентът на фондацията. — Не забравяйте, че ще влезем в Светая светих. Това означава, че ще бъдем в присъствието на бог. Такова място трябва да е добре защитено, не мислите ли?

Убедеността, с която говореше, оставяше ясно впечатление, че наистина вярва в онова, което казва, и това обърка Томаш. Историкът се запита дали има реално основание за такава увереност. Дали тази стая наистина беше Светая светих? Дали там присъствието на бог беше физически осезаемо? Как е възможно подобно нещо? Струваше му се, че домакинът им най-вероятно е полудял. Той очевидно бълнуваше и страдаше от халюцинации. Но в такъв случай ставаше въпрос за скъпи видения, които гълтаха много ресурси.

Историкът се огледа наоколо почти като финансов инспектор. Сградите, оборудването, учените и целият персонал, работещ тук, действително представляваха огромен разход. Но ако всичко това беше само откачена фантазия на един луд, никой нямаше да последва Аркан. Въпреки това тук функционираше голям изследователски център. Значи трябваше да е истина. Но ако не беше лудост, в крайна сметка какво беше? Възможно ли е Аркан наистина да говори сериозно? Изгаряйки от любопитство, португалецът надникна през кръглия прозорец, за да се опита да разбере какво има в помещението. В този миг забеляза, че върху стъклото има надпис, изписан със средновековни, трудно четими готически символи.

Опита да разчете завъртените букви и да разбере какво пише; даде си сметка, че текстът е на немски, и след като различи първите думи, остана с впечатлението, че текстът му е познат.

— „По всички тези хълмове цари мир — изрецитира той с внезапна наслада, — във върховете на дърветата едва ли ще усетиш и лек полъх. Птичките в гората са притихнали. Почакай тихо. Мирът ще дойде скоро“.

Аркан се обърна назад и се усмихна.

— Красиво е, нали? — попита той. — Това е мотото на моята фондация.

Опиянен от мелодичните думи, рецитирани на немски, Томаш кимна.

— Стиховете наистина са много хубави — съгласи се той. — Но защо са тук?

Домакинът се обърна напред и протегна облечената си в ръкавица ръка към клавиатурата.

— Свързано е с тайната, която отваря тази врата — призна той. — Наредих да изпишат стиховете върху това стъкло, за да не я забравям никога.

Наведе се така, че да скрие клавиатурата от погледите на присъстващите, и започна да набира кода. Отворът беше скрит от гърба на Аркан, но Томаш чу звука от въвеждането на кодовата дума — при натискане всеки бутон издаваше електронен звън.