Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Къде отиваш, Учителю? — прошепна Сикариус неспокойно, приковал поглед в пейджъра. — Къде?

Направи няколко крачки вляво и забеляза, че сигналът стана още по-слаб. Смени посоката и се върна надясно с бърза крачка. Сигналът веднага се усили и той се успокои. Обектът се движеше надясно. Пришълецът проследи маршрута в тази посока, като вървеше успоредно на външната стена на сградата, втренчен в мигащия сигнал на пейджъра.

Сигналът ставаше все по-силен, достигна максимума и след това започна да отслабва. Натрапникът се обърна и потърси мястото, където сигналът бе най-силен. Когато го откри, пресметна отново. Обектът се намираше във вътрешността на сградата, на петнайсет метра по права линия.

Сикариус се огледа наоколо в търсене на най-близкото място, през което да проникне, когато получи заповед. В тревата видя шахта — на десетина метра от мястото, където се намираше — и отиде да я провери. Имаше стъпала, които водеха към мазето на сградата и стигаха до авариен изход.

Чудесно.

Натрапникът клекна, преструвайки се на градинар, който почиства плевели, и остави пейджъра на тревата, убеден, че всеки момент ще трябва да пристъпи към действие.

Позвъняването на Учителя щеше да е заповедта за действие.

Блиндираната врата, която затваряше достъпа до металното помещение, изглеждаше невероятно солидна. Групата се приближи до нея и Томаш забеляза, че под кръглия прозорец, подобен на корабен люк, имаше посребрена табелка с еврейски символи.

Воден от любопитство, историкът прочете гравирания надпис и отвори широко очи. Произнесе двете думи като робот, почти сричка по сричка.

— Кодеш ха Кодешим.

Валентина долови смаяния поглед на португалеца и се обърна към Арни Гросман. Израелският полицай също изглеждаше изненадан от информацията, която четеше на табелката на вратата.

— Какво пише? — поиска да узнае тя, внезапно разтревожена. — Какво означава този надпис?

Двамата бяха прекалено стъписани, за да отговорят веднага, затова Аркан с гордост, изписана по лицето му, й преведе думите на иврит.

— Светая светих — обяви тържествено. — Сърцето на Храма.

— Кой Храм? Този в Йерусалим?

— Разбира се. Нима има друг?

Италианката поклати глава.

— Не разбирам — призна тя. — Храмът не се ли намира в Йерусалим? Защо тук пише Светая светих ?

Томаш, който се беше съвзел от изненадата, предизвикана от надписа на вратата, отговори.

— Кодеш ха Кодешим , или Светая светих, е помещение, което било разположено в западната част на Храма на Соломон, близо до днешната Стена на плача — обясни историкът. — Затова тази стена е толкова важна за евреите. Светая светих била отделена със завеса и там се пазел Кивотът, Ковчегът на Завета. Това било мястото, където присъствието на бог се усещало най-силно на земята. По-късно Храмът на Соломон бил разрушен и Кивотът изчезнал. Когато Ирод изградил Втория храм след вавилонския плен на юдеите, в Светая светих издигнали малък постамент на мястото на Ковчега на Завета, за да символизира неговото присъствие. Въпреки това евреите отстоявали схващането, че бог продължава да обитава Светая светих, поради което то си останало свещено.

Валентина слушаше разказа, вперила очи в блиндираната врата.

— Разбирам — каза тя. — Тези думи са изписани тук като метафора. Означават, че най-важното нещо в този комплекс се пази тук вътре.

— Да — съгласи се Аркан. — Но не е само това.

— Какво искате да кажете?

Президентът на фондацията сложи ръце на кръста си и се взря в кръглия прозорец на вратата.

— Тази врата е завесата — каза той, като внезапно придоби тържествено изражение. — Зад нея се намира Кодеш ха Кодешим . — Той замълча за момент, за да придаде драматизъм. — В буквалния смисъл на думата.

Това изявление накара Томаш да повдигне вежди и да завърти очи, сякаш нямаше търпение да слуша глупости.

— Не се шегувайте с това — посъветва го той. — В буквалния смисъл означава, че бог е отвъд тази врата. Очевидно е, че подобно нещо не може да бъде истина.

— Казвам, че помещението пред нас е Кодеш ха Кодешим — повтори Аркан със същото тържествено изражение. — В буквалния смисъл. Не се съмнявайте.

Историкът се засмя и посочи кръглото прозорче.

— Значи бог е вътре? — Тонът му беше шеговит. — А Дядо Коледа? И той ли?

Домакинът не отговори. Направи знак на охранителя; мъжът веднага извади от джоба си ключ и отключи една врата. Групата погледна натам и видя баня с душове.