Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Значи Учителят е там… — прошепна той.

След малко щеше да разучи сградата. В момента имаше други приоритети. Обходи хоризонта с поглед, за да се увери, че пътят е чист.

Така и беше.

След това прецени разстоянието, което трябваше да измине. Имаше около триста метра. Това бе четиридесетсекунден пробег; стори му се прекалено много време и реши, че ще е неразумно да премине разстоянието наведнъж. Затова потърси междинни пунктове и избра едно дърво и жив плет, които му се видяха подходящи. Щеше да прекоси разстоянието на три пъти — всяка част от приблизително сто метра. Това означаваше, че ще е изложен на показ около дванадесет секунди за всеки етап. Прецени, че рискът е разумен.

Като спринтьор, освободен от стартовото блокче, Сикариус напусна храста, където се беше скрил, и затича с максимална скорост към дървото. Стигна до маслината и веднага изчезна в нея, притискайки се до наклоненото стъбло, сякаш бе част от дървото. Изчака няколко секунди и се огледа наоколо — първо, за да се увери, че никой не го е забелязал, и след това, за да провери дали пътят е все още чист. Повтори процедурата в отсечката до живия плет и се хвърли зад него. Поясът от подрязана растителност не беше достатъчно висок и се наложи да легне на земята. Остана няколко секунди проснат на тревата, за да нормализира дишането си. После надигна глава и отново огледа терена, за да прецени дали може да приключи третия етап още сега. В този миг съзря двама мъже, които се разхождаха в градината на четиридесетина метра от него, и наведе глава.

След като гласовете се отдалечиха, Сикариус отново провери периметъра. Пътят беше чист. Бързо се изправи и завърши третия етап, облегнат на една стена. Беше стигнал до сградата. Скри се в един закътан ъгъл и отново погледна пейджъра. Сигналът, изглежда, идваше от другата страна.

Още малко.

Заобиколи огромната сграда, като този път избягваше бързите движения. Постара се да върви бавно и да се движи в сенките; очите му се взираха в тревата, сякаш търсеше плевели. Ако някой го видеше отдалеч, нямаше да събуди подозрение. Щяха да решат, че е градинар, и нямаше да се занимават с него.

Продължи предпазливо, като се движеше непринудено, създавайки впечатление, че мястото му с там и идеално се вписва в обстановката. От време на време хвърляше поглед на пейджъра, за да се ориентира докъде е стигнал. Сигналът ставаше все по-силен до един момент, в който започна да отслабва. Сикариус спря и се върна назад, опитвайки се да установи мястото, където сигналът беше най-интензивен.

— Тук е.

Беше място извън сградата, където нямаше прозорци, а само дебела циментова стена. Пресметна разстоянието според честотата на сигнала и заключи, че Учителят се намира само на десет метра от него по права линия.

Десет метра.

Огледа се наоколо и установи най-близката точка до входа на сградата. Беше служебен вход на около седемдесет метра. Щеше да влезе оттам, ако Учителят бъде на същото място, на което се намираше сега, когато изпрати двете уговорени позвънявания.

— Хей! Ти!

Тялото на Сикариус се изопна. Беше почти ужасен, движенията му замръзнаха, а сърцето му биеше до пръсване.

Някой го беше видял.

— Кой е гледал филма „Джурасик парк“?

Професор Хаманс зададе въпроса с ясното съзнание, че е необходимо да постави изследването в рамки, разбираеми за лаици, за да опише работата на Центъра за авангардни молекулярни проучвания в подходящ контекст.

Двамата полицаи веднага вдигнаха ръка, но Томаш не се включи в играта.

— Това да не е научна фантастика? — попита португалецът, едва ли не подразнен, че към проблем от подобно естество се подхожда по толкова лекомислен начин. — Говорим за наука и за реалност.

— Но, драги ми професоре, „Джурасик парк“ засяга един истински научен въпрос — възрази домакинът.

Историкът скръсти ръце със скептично изражение и наклонена настрани глава, като възрастен, който показва на дете, че не вярва на измишльотините, които му разказва.

— Клониране на динозаври? — попита той. — Наричате това истински научен въпрос?

Германецът се поколеба.

— Е, не бих го нарекъл клониране на динозаври — призна той. — Но знаете ли, че от 1990 година учените се опитват да извлекат ДНК от динозавър?

— Възможно ли е тока?

— Има хора, които смятат, че е възможно — отбеляза ученият. — Но преди това трябва да се реши проблемът с фосилизацията. Изследването е съсредоточено върху ДНК, която се намира в костите на динозаврите, но, както знаете, фосилизацията предполага, че естествените органични компоненти в костите са заменени от неорганични материали, като калций и силиций. Това означава, че от химична гледна точка вече не става дума за същото нещо, нали? Поради това че по-голямата част от костите на динозаврите са фосилизирани, оригиналната ДНК вече се е разложила. Надяваме се да открием кости, чието ядро не е фосилизирано. Екип от университет в Юта обяви през 1994 г., че са намерили ДНК в кости на динозавър на осемдесет милиона години, а следващата година се появиха други изследвания, които разкриха, че е засечена ДНК, извлечена от яйце от епохата на кредата 104 104 Третият, последен период от мезозойската ера, продължил около 70 млн. години. — Б.пр. . За жалост, накрая стигнаха до извода, че откритата ДНК не е от динозавър, а съвременна ДНК, замърсила образците. — На лицето му се появи примирено изражение. — Може би един ден ще имаме късмет.