Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Професор Хаманс се обърна към дъската и написа една дума. Теломери.

— Чували ли сте за тях?

Историкът се взря в думата. Опита се да я раздели на срички, за да открие корена и по този начин да разбере значението й, но не успя.

— Теломери? — попита — Нямам ни най-малка представа какво е…

Ученият посочи края на хромозомата, която беше нарисувал на дъската в началото на своите обяснения.

— Виждате ли окончанията на хромозомите? Тези окончания са защитени от структури на ДНК, наречени теломери. При деленето на хромозомите теломерите стават все по-малки. Преди малко ви казах, че в тялото ни се случват близо сто хиляди деления на клетки в секунда, помните ли? Това е много. Ако при всяко делене на една клетка, следователно на една хромозома, теломерите се смаляват, представете си какви стават след време! Те вече са толкова миниатюрни, че не успяват да предпазват хромозомите. Тогава клетката умира.

— Тоест казвате — обобщи португалецът, — че тези теломери функционират като един вид биологични часовници за смърт…

— Точно така! — възкликна професор Хаманс, доволен, че са го разбрали от първия път. — Но не мислете за тях като за обикновен часовник. Представете си пясъчен часовник, чиито песъчинки изтичат. Когато и последната песъчинка падне, клетката умира.

Томаш кимна.

— Разбирам.

Директорът на Департамента по биотехнология посочи към стъклениците с останки от неуспешните опити.

— Какъв е проблемът на клонираните животни? — попита риторично той. — Хромозомите, които използваме, идват от клетки, които са се делили безброй пъти преди това. Затова техните теломери изначално са силно редуцирани. Тъй като имат по-малки теломери, клонираните животни започват живота си по-възрастни от другите. И точно по тази причина живеят по-кратко.

— И заради това не клонирате човешки същества?

— Разбира се! Изправени сме пред техническия проблем да задържим в клонираната клетка двата протеина, които гарантират правилното делене на хромозомите, както и пред етичния проблем да създадем човек, което ще боледува и ще има кратък живот. Това са двата проблема, които възпрепятстват клонирането на хора. Ще трябва да ги разрешим, преди да преминем към следващата фаза на процеса.

Арни Гросман, изпълнен с нетърпение и безпокойство, се възползва от този отговор, за да се опита да насочи разговора към разследването.

— Това обяснява защо фондацията е наела професор Вартоломеев — отбеляза израелският полицай. — А другите две жертви? Каква е тяхната роля в тази схема?

С отговорите на тези въпроси се зае президентът на фондацията.

— Да започнем с професор Александър Шварц — предложи Аркан. — Както знаете, той беше професор по археология в Амстердамския университет. Всъщност едно от нещата, върху които усилено работим, е проучването на ДНК от фосили.

— ДНК от фосили? — учуди се Томаш — Това не е ли в сферата на научната фантастика?

Професор Хаманс отново се отправи към лавиците и спря пред една от стъклениците. В нея плуваше нещо, което наподобяваше миниатюрно парче месо.

— Виждате ли това? — попита. — Знаете ли какво е?

Португалецът изду долната си устна.

— Мускул?

Ученият поклати глава.

— Резултат от ново генетично изследване, върху което работим и за което се нуждаехме от съдействието на професор Шварц и особено от неговите способности в сферата на археологията. Древната ДНК.

— Как така древна?

— Древна като тази на изчезналите животински видове например.

Историкът смръщи чело и отново погледна към стъкленицата, посочена от директора на Департамента по биотехнология.

— Това е ембрион от вече изчезнал вид?

— Правилно.

Томаш се приближи до стъкленицата и внимателно се вгледа в малкото парче месо, което плуваше вътре. Опита се да отгатне формите му, но си даде сметка, че на този етап от развитието му това бе невъзможно.

— Що за вид е това?

Професор Хаманс се усмихна и в уморените му очи блестеше пламък на задоволство.

— Неандерталец.

Движенията на натрапника бяха точни и дискретни като на котка, която дебне жертвата си. Прикрит от листата на храста, където се беше спотаил, Сикариус извади от джоба си малък пейджър, който беше приготвил специално за операцията, и погледна дисплея. Сигналът указваше мигаща точка на север-североизток. Отправи поглед в тази посока и видя най-голямата сграда в комплекса, с извита и открита конструкция, наподобяваща гигантски кораб.