Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Като близнаците?

— Добър пример! Еднояйчните близнаци имат еднаква ДНК. — Той разпери ръце като фокусник, който ще покаже последния си номер. — Тоест те са клонинги.

Валентина прехапа устни.

— И така стигаме до клонирането.

— Именно! — съгласи се професор Хаманс. — Винаги когато клонираме растение или животно, ние правим негово копие чрез същата ДНК.

— Но как се прави това?

— Процесът при растенията, както всеки земеделец знае, е съвсем елементарен. — Той се върна на рисунката с пърженото яйце върху дъската. — Взимаме оплодена яйцеклетка и отстраняваме ядрото. След това взимаме клетка на индивида, който искаме да клонираме, и я поставяме до яйцеклетката без ядро. Изтеглят се хранителните вещества, за да се постигне един вид отложено състояние, и се прилага електрически ток. Двете клетки се сливат в една. След това тя отново се подлага на въздействие на електрически ток, като се възпроизвежда потокът енергия, който съпътства оплождането на яйцеклетката от сперматозоида. Не бива да забравяме, че яйцеклетката, независимо от размерите си, с клетка. Тъй като е била оплодена от сперматозоида, тя започва да се дели, произвеждайки нови ядра за всяка нова клетка. И voila ! Клонираният организъм започва да расте!

— Така ли се клонират животни?

— Точно по този начин — потвърди немският учен. — Първият опит с бил направен през 1902 г. от моя сънародник Ханс Шпеман, който успял да клонира дъждовник. През 1952 г. била клонирана жаба, а през 1996 г. дошъл редът и на първия бозайник — овцата Доли. Открил се един нов свят, както навярно се досещате. Щом е възможно да се клонират бозайници, представете си само какви перспективи са се отворили! Оттогава са клонирани плъхове, прасета, котки… и кой знае какво още.

Посетителите отново се загледаха в животните, затворени в стъклениците по рафтовете на голямата зала, по вече не ги наблюдаваха с ужас, а с удивление.

— Ако е възможно да се клонират бозайници — прошепна Томаш едва ли не със страх, — защо не и човешки същества?

Професор Хаманс размени поглед с Арпад Аркан, сякаш го питаше как трябва да отговори. Президентът на фондацията кимна, давайки зелена светлина на служителя си да разкрие тайната. Ученият махна с ръка към зловещите стъкленици, които изпълваха залата, и се взря в португалския историк.

— Какво мислите, че правим тук?

Стъблото на бора беше естествено наклонено към стената, навярно избутвано през годините от вятъра, а някои от клоните се бяха оплели в бодливата тел, която се виеше отгоре. Застанал с ръце на кръста, Сикариус огледа дървото, оцени предимствата на местоположението му и не можа да сдържи усмивката си.

— Некадърници — прошепна той с облекчение. — Вдигат стена и забравят да отсекат дърветата, с помощта, на които може да се прескочи.

Разходката по дължината на стената даде резултат. Достатъчно беше да измине четиристотин метра около територията на Центъра за авангардни молекулярни проучвания, за да разкрие колко е уязвима охранителната система на комплекса. Сикариус не се съмняваше, че ако продължи огледа на стената, лесно ще открие още слаби места. Но времето го притискаше. Защо да продължава търсенето, щом вече беше намерил онова, от което се нуждаеше?

Взе въжето и го метна върху дървото. Първият опит беше неуспешен, но втория път успя да го закачи на един здрав клон. Въжето бе преметнато през клона и другият му край се спускаше надолу, образувайки нещо като люлка. Агентът завърза единия край около кръста си и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не го наблюдава. Мястото беше скрито от няколко храста, което му позволявате да действа посред бял ден.

Хвана здраво другия край и започна да се издига. Сикариус беше ловък мъж — резултат от тежки тренировки, на които се подлагаше всеки ден, и след няколко секунди стигна до върха на дървото. Настани се на най-здравия клон и огледа комплекса. Както и подозираше, нямаше пазачи; те охраняваха само входа. Вероятно правеха обиколки и нападателят се нуждаеше от време, за да разучи графика им, но това беше лукс, който при тези обстоятелства не можеше да си позволи. Така или иначе, реши Сикариус, щеше да е невероятен късмет да проникне в територията на комплекса точно по времето, когато правеха обиколка. Потърси и охранителни камери. Не беше видял нито една, докато наблюдаваше портала преди двадесет минути, а и сега не забеляза никакви признаци за наличието им. Вероятно се намираха вътре в сградите. Хвърли последен поглед на района, след това изпробва здравината на клона, за да се увери, че ще издържи тежестта му.