Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Свещеният кинжал.

Тази сграда беше най-голямата в комплекса. Веднага след като групата излезе от Едем , както се наричаше оранжерията, Аркан и Хаманс поведоха гостите към гигантско съоръжение с извита форма, подобно на огромно корито. Гледано отдалеч сред дърветата, не изглеждаше толкова голямо. Но отблизо истинските размери на сградата се разкриваха в цялото си величие.

— Какво е това? — попита Арни Гросман, слисан от размерите на конструкцията. — Прилича на кораб.

— Наричаме го Ковчега .

— Като Ноевия ковчег?

— Точно така — потвърди президентът на фондацията. — Главната сграда на нашия изследователски център. Катедрала на науката, ако предпочитате.

Двамата домакини въведоха групата в Ковчега . Във въздуха се усещаше лека септична миризма на алкохол и формалин, която сякаш пропиваше всичко. Посетителите прекосиха фоайето и минаха по голям коридор със стъклени стени, зад които се намираха няколко лаборатории. Цял легион служители в бели престилки се трудеха над микроскопи, епруветки, пипети и различни материали, които изучаваха.

Стъклените стени продължаваха около стотина метра, след това бяха заменени от каменни зидове. Групата сви зад ъгъла и професор Хаманс отвори една врата, като покани посетителите да минат пред него.

Първа влезе Валентина, след нея Томаш и накрая Гросман. Тримата замръзнаха по местата си, когато видяха какво има зад вратата.

Това бе стая на ужасите.

Залата, в която ги въведоха, беше хранилище със стъклени съдове с всякакви размери, подредени в редици на рафтовете. Миризмата на алкохол и формалин тук беше по-силна; виждаше се съдържанието на стъклениците. Трупове. Стотици тела, затворени в стъкленици с течен разтвор. Имаше зайци, птици, плъхове, кучета, ярета и маймуни. Всички те плуваха в течността в стъклениците с празни очи и с крайници, разперени в странни пози, сякаш смъртта ги бе настигнала внезапно.

— Какъв ужас! — възкликна италианката. — Какво е това?

Арпад Аркан съзерцаваше рафтовете със стъклениците като артист, който се любува на творбите си.

— Нашите експерименти — каза той. — Не забравяйте, че се намираме в Център за авангардни молекулярни проучвания.

— Убивате животни и ги пъхате в стъкленици? — възмути се тя. — Що за работа е това?

Двамата домакини се разсмяха.

— Нашата работа не е да убиваме животинките — обясни професор Хаманс, — а да създаваме животни. И като казвам „създаваме“, не е в смисъла на създаване на хранителен продукт, а в библейския смисъл на думата.

— Библейския? Какво искате да кажете?

Директорът на Департамента по биотехнология разпери ръце, показвайки всичко наоколо.

— Помните, че името на тази сграда е Ковчегът , нали? Това е така, защото участва в акта на сътворението. — Той посочи към съдовете, подредени на рафтовете. — Тези животни са неуспешни опити. Но ние усъвършенстваме методите си и броят на успешните случаи расте.

Томаш придоби недоумяваш израз. Думите на Хаманс му се струваха лишени от смисъл.

— Какви експерименти? Успех в какво?

Аркан се обърна към гостите, повдигна гъстите си вежди и се усмихна.

— Клониране.

— Моля?

— Нашият център се занимава с това.

Историкът и двамата полицаи се спогледаха.

— Но… но… защо?

Арпад Аркан сдържа усмивката си като дете, което показва играчките си на съседските деца, и се обърна към служителя си.

— Обясни им, Петер.

— Всичко ли?

— Почти всичко. Последната част е за мен.

Дойде ред на професор Хаманс да се усмихне.

— Е, по-добре да започнем от началото. — Той се взря в тримата посетители. — Какво знаете за начина, по който функционират гените?

Историкът и полицаите се поколебаха. Кой би се осмелил да обяснява подобни въпроси на специалист?

— Ами… — запъна се Томаш. — Гените определят всяка наша характеристика. Коса, очи, ръст… дори и нрава ни — дали сме търпеливи или раздразнителни, дали сме предразположени към една или друга болест. Всъщност определят всичко.

— Правилно — каза директорът на Департамента по биотехнология. — Но как функционират те?

Историкът придоби неразбиращо изражение.

— Знаете ли, моята специалност е история…

Двамата полицаи останаха мълчаливи и отклониха погледи, сякаш зловещото съдържание на стъклениците, подредени в редици по рафтовете в залата, изведнъж им се стори много интересно. Тази сфера на познание определено не беше тяхната. Професор Хаманс очакваше тази реакция и затова се отправи към едно бюро в ъгъла на залата. Зад него имаше бяла дъска, като тези в училищата. Ученият взе един тъмносин флумастер и нарисува нещо, което приличаше на пържено яйце.