Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Добре, но какво нравите тук?

— Това е тайна.

Главният инспектор му показа съдебната заповед и убеден, че видът на документа е достатъчно красноречив, се усмихна.

— В такъв случай се опасявам, че ще трябва да ни разкажете всичко. Каква е тази тайна?

Аркан си пое дълбоко дъх и се подготви да разкрие онова, което беше крил от света. Повдигайки рунтавите си вежди, той обяви:

— Тук е последната надежда на човечеството.

Топлите изпарения на изкуствената влага обгърнаха посетителите, когато влязоха в големия салон на научния комплекс на фондация „Аркан“ в Назарет. Навсякъде имаше растения, с пътеки помежду им, като подредена джунгла. Таванът на салона беше от матово стъкло, за да може слънцето да огрява зеленината, която беше навсякъде.

Парник, помисли си Томаш. Намираха се в гигантски парник.

— Едем! — обяви Арпад Аркан с широка усмивка. — Този сектор от комплекса се казва Едем . — Той направи жест с ръка към растенията наоколо. — Не е трудно да се досетиш защо, нали?

— Веднага разбрах какво е това — каза Гросман. — Но за какво служи една оранжерия в научен комплекс?

Домакинът не отговори веднага. Отправи се към нисък слаб мъж с бяла манта, който изследваше листата на едно растение, и ентусиазирано го поздрави. Двамата размениха няколко фрази, които останалите не можеха да чуят от такова разстояние. Вероятно Аркан му разясняваше положението, защото човекът в бялата манта хвърли поглед към тримата гости, докато слушаше шефа си. Накрая кимна и придружи президента, който се завърна при двамата полицаи и историка.

— Това е професор Петер Хаманс — представи го Аркан. — Той е директор на Департамента по биотехнология в нашия център. — Президентът го тупна по гърба, като едва не го събори. — Откраднахме го от Франкфуртския университет.

Професор Хаманс — мъж със слабо, набраздено от бръчки лице и рядка скосена брада — се съвзе и протегна ръка за поздрав към непознатите със срамежлива усмивка.

— Много ми е приятно.

Размениха поздрави и ръкостискания, като всеки от гостите се представи по име и професия. След встъпителните любезности, които включваха бързо обяснение за разследването на трите убийства в Европа, директорът на Департамента по биотехнология ги отведе в един ъгъл на парника и ги покани да седнат на масата.

— Бих искал да ви предложа нещо за хапване — каза той с лукава усмивка. — Какво искате да опитате — генномодифицирано или натурално зеле?

— Генномодифицирано зеле? — попита Гросман. — В никакъв случай! Вредно е за здравето.

Професор Хаманс отиде до хладилника и поднесе чиния със зелеви листа на всеки от гостите.

— Тогава опитайте естествения вкус на зелето.

Валентина направи гримаса.

— Не съм гладна.

Ученият посочи чинията.

— Яжте! — настоя той. — Важно е за демонстрацията, която искам да направя.

Тримата погледнаха недоверчиво към зелевите листа в чиниите си. Бяха сварени, но видът им бе странен. Томаш набоде едно парче с вилицата и го поднесе към устата си. Сдъвка го и веднага след това го изплю.

— Ама че гадост!

Професор Хаманс се престори на учуден.

— Е? Какво става?

Историкът направи гримаса.

— Това зеле е отвратително! — каза той. — Има вкус на… не знам. Горчиво е.

Двамата полицаи опитаха по едно малко парченце, което боязливо сдъвкаха, и потвърдиха оценката.

— Това не става за ядене — заключи Гросман. — Какво е това зеле?

Директорът на Департамента по биотехнология се върна до хладилника и донесе друго варено зеле, което разряза на три малки парчета и разпредели по чиниите.

— Сега опитайте това зеле и ми кажете какво мислите.

Този път Томаш се поколеба. Предвид това, което току-що му се беше случило, той се зачуди дали да се подлага на този експеримент. Разгледа новото зелево листо. Струваше му се абсолютно нормално, като тези, които се виждат в супермаркета. Къдраво зеле. Много внимателно набоде листа и го поднесе към устата си. Отхапа малко и спря в очакване нещо странно да се случи в устата му. Всичко изглеждаше нормално. Отхапа отново и зачака ефекта. Нищо. Започна да дъвче и изяде зелето.

— Е? — попита професор Хаманс с очаквателен поглед. — Вкусно ли е?

— Хм — потвърди историкът, докато все още дъвчеше. — Студено е, но е добро.

Двамата полицаи, които предпазливо изчакаха реакцията на Томаш, пъхнаха втория лист зеле в уста и го сдъвкаха, потвърждавайки мнението му.