Гордън Кембъл - Без свидетели

– Каква е лошата новина?

Том си пое дълбоко въздух.

– По-добре е Дан да ти я съобщи.

Минути по-късно при мен влезе Морган и се отпусна на един стол.

– Преди малко се изправих пред останалите партньори и ги пратих по дяволите – каза той. – Махам се оттук, Дъг. Смятам да наема офис в новата сграда на Вали Нашънъл Банк. Надявам се, че ще дойдеш с мен. Ще бъдем партньори. Ще поканя и Чет Джонсън, и Лесли Пиърс. Какво смяташ?

Погледнах бележката, която Галахър бе оставил на бюрото ми, и внимателно разучих цифрите.

– Мога ли да обмисля предложението ти?

– Разбира се. Колкото поискаш.

Мислих цяла седмица. Отказът беше най-трудният избор в живота ми. През следващите месеци се притеснявах ужасно дали няма да дойде денят, в който дълбоко ще съжалявам за взетото решение.

Този ден никога не настъпи. През септември същата година ми се обади Морган.

– Дъг?

– Здрасти, какво става?

– Според лекарите ще умра, ако не спра да работя толкова и не започна да спортувам. Искам да играя голф. Как мога да се науча?

– Намери си добър учител. После се отнасяй към топките за голф като към мънистата на броеница. И ходи на църква всеки божи ден.

– Искам да се опитам. Ще ме свържеш ли с някой добър учител?

Пет дни по-късно прочетох на първа страница в „Аризона Рипъблик“, че прочутият в цялата страна адвокат Даниъл Морган е починал от сърдечен удар, докато е вземал първия си урок по голф в клуб „Мун Вали“.

Погребалното бюро „Ей Ел Мур“ беше претъпкано е хора, а отвън на дъжда стояха над триста юристи и слушаха речите от високоговорителите. Говориха съдии от Върховния съд и бивши подсъдими. Уолтър Смит каза, че Даниъл Морган бе притежавал таланта да разбира как се печели дадено дело. Според него той бе имал безпогрешната способност чрез някаква невидима магия да накара нещата да се случат според правилата – винаги според тях – всеки път, когато се бе явявал в съда. Неговият талант според Уолтър граничел с гений. Елайас Бътлър заяви, че Дани Морган бе излъчвал такова мъжество, когато влизал в съдебната зала, че всички останали адвокати се чувствали като нищожества. Той допълни, че е истински срам за една престижна фирма от Финикс, щата Аризона, да не задържи такъв способен адвокат като него. (Когато Елайас изрече последното, той погледна право в сина си.) Том Галахър също се опита да каже нещо, но не успя. Аз вървях от срещуположната страна на Том, пред Уолтър Смит, Джейк Ашър и двамата синове на Морган, докато носехме ковчега до колата.

Застанах до гроба заедно с Ан Хейстингс. Бяхме се скрили под един чадър. Тя беше с черна рокля. На врата ѝ зърнах синя ивица – шала, който ѝ бях купил в Сан Франциско. Съзерцавах прекрасната коприна, когато първите кални буци пръст удариха капака на ковчега. Ан забеляза, че я гледам.

– За какво си мислиш? – попита тя.

– Истината ли да кажа?

– Да.

– Чудех се дали някой ден не би искала да се омъжиш за мен.

Думите ми се изплъзнаха неусетно и кръвта се качи в главата ми. Търсех отчаяно подходящото извинение, което да ме спаси от неудобната ситуация. Опитах да се засмея. Ан погледна към мрачната дупка под нас.

– Просто видях, че носиш шала и си помислих…

– Да, Дъг. Ако това беше предложение за женитба, ще се омъжа за теб.

Ан Хейстингс и аз живеем до трети феъруей на голф клуб „Финикс“. Децата ни вече са големи. Понякога Ан играе голф с мен.

Преди всичко бих искал да благодаря на Бетси Бъртън, собственичката на книжарницата „Кингс Инглиш“ в Солт Лейк Сити. Тя ми помогна при написването на романа повече от всеки друг. Прочете го. Направи своите забележки. Запозна ме със своята редакторка Рут Грийнстайн (наскоро Бетси публикува книга за живота си) от „Грийнлайн Пъблишинг“, която ме свърза с Шарлот Картър. Талантливата авторка на трилъри ми помогна с редакцията на „Без свидетели“. А Бетси представи моя ръкопис на Каролин Марино от „Харпър Колинс“.

Благодарностите в края на повечето книги, които съм чел наскоро, са отправени към Каролин Марино. Мога да потвърдя, че са напълно заслужени. Истинско удоволствие е творбата ти да бъде оценена от такъв професионалист. Наистина съм поласкан, че Каролин Марино е редакторка на моя роман. За да продължа в същия дух, бих искал да спомена и моя литературен агент Ричард Пийн. Твърди се, че е най-добрият в бранша. Впечатленията ми до момента се покриват с общоприетото мнение. Винаги минава поне месец, преди да осъзная колко полезни са неговите съвети.