Гордън Кембъл - Без свидетели

– Трябва да убият всички адвокати, ето какво ще ви кажа – отвърна той.

Заобиколих малката тълпа и бързо пресякох Първо Авеню, без да им дам шанс да ме видят. Стигнах до Кендъл Хаус, където останах поразен при гледката на чисто новия килим на пода. Въпреки че бях страшно уморен, изведнъж ми хрумна, че няма да мога да заспя. Преоблякох се, извадих стиковете за голф изпод леглото и ги сложих в колата. Свалих гюрука, поех си дълбоко въздух и за пореден път тръгнах по пътищата, които познавах от детството си – Гуадалупе Роуд и Макклинтък Роуд, Алма Скул Роуд, Садърн Авеню и Уилямс Фийдц Роуд. Разбира се, люцерната още не бе избуяла и памуковите ниви не бяха засети. Но този ден все пак зърнах бикове от породата „Херефорд“ и „Ангъс“, няколко чистокръвни жребеца и стада овце.

Отидох в „Сан Маркос“ и закрачих по празното голф игрище в топлия и тих зимен следобед. Минах по пожълтелия терен, покрай старите прашни лиственици, памуковите полета до четвъртата дупка и ниско подстриганата трева. Вървях почти като сомнамбул чак до седмата дупка, замахвайки несъзнателно със стика за голф, докато не усетих, че съм напуснал игрището и се отправям към паркинга. Нямам свидетели, които да потвърдят онова, което ще ви кажа сега, но се заклевам, че е истина толкова, колкото и фактът, че Миранда Едингтън не е убила своя полубрат: когато си тръгнах от игрището на голф клуб „Сан Маркос“ този топъл зимен ден, след като бях изиграл седем дупки, бях на два удара под пара.

Като пристигнах пред Луърс Билдинг, слънцето бе залязло. Качих се до нашия етаж и заварих офиса ни празен и тъмен. Тръгнах надолу по коридора и когато завих зад ъгъла към кабинета на Дан Морган, зърнах лъч светлина. Бутнах вратата и влязох, а той надигна очи от книгата, която четеше.

– Идваш с мен в Тусон – каза той.

– Да – отвърнах. – Ще дойда.

Той държеше книга със заглавие „Установяване на невменяемост“. Косата му бе щръкнала нагоре, а в очите му присвяткаха искри. На бюрото пред него имаше кутийка с бира. А в устата му – цигара.

На следващата сутрин заминах с Морган за Тусон и в продължение на четири години работихме заедно по различни дела. Едни спечелихме, други загубихме. Някои ни донесоха добри пари, но за повечето почти не получихме хонорар. За щастие, загубите не представляваха особен проблем за фирмата, тъй като Морган и аз си бяхме спечелили славата, че сме задържали Едингтън като клиент за много години напред. Дори самият Пол Бътлър накрая се хвалеше с количеството доброволна работа, която вършеше фирмата.

Всичко обаче се промени една зимна утрин, когато Ферис Едингтън падна мъртъв на бюрото си подобно на баща ми, който бе починал девет години по-рано. Официалната диагноза беше инфаркт. Вероятно аз бях единственият човек на света, който знаеше достатъчно, за да подозре, че е починал от разбито сърце. (Рита тъй и не се върна при него, след като напусна съдебната зала онзи следобед.)

За съжаление Ферис Едингтън не живя достатъчно дълго, за да види как израства единствената му дъщеря. Спомням си деня, в който д-р Харди ми каза, че ако Миранда не лежи в психиатрична клиника, може да израсне нормално и да живее достоен живот. Докторът се оказа прав. Тя се омъжи за един фермер от Кентъки, където отгледа децата си и множество чистокръвни жребци. Неотдавна отидох до Лексингтън. Яздих с Миранда по зелените хълмове, осеяни с бели огради, които тя не се опита да прескочи.

Почти веднага след смъртта на Ферис Едингтън изпълнителите на завещанието му продадоха ранчото и всички земи по границата и на север в Прескот на голяма строителна фирма в Калифорния. Новият собственик използва помощта на една адвокатска кантора в Лос Анджелис, за да превърне голяма част от Солт Ривър Вали в жилищни комплекси, голф игрища и търговски центрове. Загубата на така мечтания бизнес промени атмосферата в „Бътлър и Менендес“. Само за година Дан Морган, чиито клиенти не носеха почти никакви доходи на фирмата, отново се оказа на мерника на Пол Бътлър.

Една вечер след среща на партньорите Том Галахър дойде в моя кабинет. Изглеждаше сломен.

– Добрата или лошата новина? – попита той.

– Винаги предпочитам първо добрата – отвърнах.

– Току-що гласувахме да станеш партньор във фирмата. – Той плъзна малка бележка по бюрото ми.

– Какво е това? – попитах.

– Предложената сума за месечната ти заплата и бонусът, който ще получиш веднага.

– Ооо!

– Да – каза Галахър. – Честито.