Гордън Кембъл - Без свидетели

– О, нима? – попитах язвително.

– Някакъв мъж в Тусон е изпразнил своя револвер в съпругата си късно тази нощ. Казва се Петибоун. Предложи ми много пари. Вече сключихме договор за сто хиляди. Чудех се дали не би искал да ми помогнеш за случая?

– Не мисля, че някога бих работил с теб отново.

– Добре, просто си помисли. Хубаво е да знам до вечерта. Утре сутринта заминавам за Тусон и човекът, е когото ще работя по случая, трябва да ме придружи.

Не си казахме нищо повече. Просто продължихме да седим сами в студената и пуста съдебна зала. Никога не бях чувствал такава умора. Изведнъж страничната врата се отвори рязко и в залата нахлу секретарката с широко отворени очи и учудено изражение.

– Готови са с присъдата! – обяви тя.

Изправих се внезапно на стола си.

– О, боже! – прошепнах.

– Поздравления – каза Морган. – Няма начин да решат толкова бързо, че е виновна.

– Господи! – въздъхнах. – Не съм сигурен.

– Изчезвам – каза Морган.

– Нали няма да си тръгнеш сега?

– Не мисля, че ще направя много добро впечатление, ако остана. Нали знаеш, при създалите се обстоятелства…

Слязох до кафенето и намерих клиентката си.

– Трябва да се върнем в залата, Миранда.

– Добре – отвърна малката, хвана ръката ми и я задържа, докато вървяхме. – Колата тук е много вкусна – продължи тя безгрижно.

– Моля?

– Харесва ми начина, по който смесват кока-колата тук.

– О! – възкликнах. – Да.

Качихме се обратно в съдебната зала, която отново се бе напълнила с хора. Този път обаче зърнах Том Галахър, Уолтър Смит, Ан Хейстингс, Чет Джонсън и дори Лестър Пиърс, които седяха на първия ред. Те гледаха в мен, докато вървях с Миранда по пътеката и двамата влязохме през вратичката. Миранда продължаваше да стиска ръката ми и не я пусна дори след като седнахме.

В залата заприиждаха съдебните заседатели и Миранда хвана още по-силно ръката ми. Преди да заемат местата си, те погледнаха към нея – всеки един от тях. Остана единствено съдебната секретарка да прочете думата „невинна“. Като го направи, по бузите ѝ се стекоха сълзи. Залата се взриви.

Не си спомням как се почувствах тогава. Понякога се опитвам да си спомня, но не мога. Предполагам, че съм бил в състояние на транс. Всичко, за което се сещам, е шумът и благодарностите на Елдън Фелпс към заседателите за изпълнения им дълг към обществото. Една от тях се разплака, приближи се към нас и прегърна Миранда с думите: „Цяла седмица исках да го направя!“ Не съм забравил и хората, които ни наобиколиха – някои ме потупваха по гърба и ме поздравяваха за свършената работа.

Наведох се към Миранда.

– Добре ли си? – попитах.

– Да. Мисля, че всичко ще се оправи.

Едва тогава тя пусна ръката ми. В този миг една друга ръка се пресегна към Миранда, ръка с аристократични, дълги пръсти и огромен диамантен пръстен, който познавах толкова добре. Вдигнах очи и видях лицето на Ферис Едингтън. Миранда пое ръката му, изправи се и се сгуши в него.

– Благодаря ти, Дъглас – каза възрастният мъж.

После той се обърна и тълпата се отдръпна. Двамата напуснаха залата, изправени и горди. Макс Хаузър излезе от страничната врата и я затръшна. След това убедих група телевизионни репортери, че не искам да бъда интервюиран пред камерите и не възнамерявам да правя какъвто и да е коментар относно решението на съдебните заседатели. По едно време усетих, че Ан Хейстингс се е приближила до мен и докосва ръката ми, а Том Галахър, Уолтър Смит и всички останали стояха настрана сякаш за да не пречат.

– Искахме – каза Ан – да те поканим на едно питие.

– Благодаря – отвърнах, – но предпочитам да се прибера и да си легна. – Всички кимнаха разбиращо, без да ме разубеждават с думи като „Стига, Дъг, само едно питие“, и напуснаха залата.

Скоро отново се озовах сам в празната съдебна зала. Останах там известно време с надеждата, че тълпата отвън ще се разотиде и ще мога да се измъкна, необезпокояван от преследващи ме журналисти. Помислих си за разплакалата се съдебна заседателка, която прегърна Миранда и ѝ каза, че е искала да го направи още от самото начало. Зачудих се дали наистина бяхме закъсали толкова, колкото предполагах. После си тръгнах. Слязох с асансьора, напуснах сградата през големите стъклени врати и озовах на яркото следобедно слънце. На стъпалата отпред телевизионен екип беше обградил един от заседателите – едър кокалест мъж, облечен с дънки „Ливайс“ и тениска. Някакъв репортер с буйна коса и дълбок глас го молеше да сподели впечатленията си от процеса.