Гордън Кембъл - Без свидетели

Не е задължително да си гадняр, за да бъдеш адвокат в съда. Просто никога не изпускай от внимание факта, че си част от заобикалящата те среда.

Дан Морган имаше татуировка. Защо ли след всичките тези години това е първото, което изниква в съзнанието ми, когато си спомням за цялата бъркотия? Определено не се дължи на факта, че не мога да пресъздам и най-малката подробност от случилото се. Не е и истина, че не мисля за всичко, което преживяхме. Напоследък като че ли го правя още по-често. И все пак, когато се върна назад, първото, което виждам пред себе си, е татуировката, ужасният белег, с който е бил жигосан по време на войната – неговата война.

21 октомври 1973 г. Малко след изгрев-слънце те пристигнали на коне пред къщата. Слезли от тях и ги завързали за оградата. Тръгнали по тясната прашна пътека. Изкачили двете малки стъпала. Влезли вътре и затворили вратата. Хуан видял всичко. Видял как идват и влизат. Видял как затварят вратата. И чул изстрелите. После видял как излизат. След като оръжието било захвърлено на земята, той се приближил до къщата и на износеното килимче зад открехнатата врата зърнал ръката, която познавал толкова добре, а после и локвата кръв.

Това е всичко, което знаехме за самото убийство. Научихме го от стария овчар Хуан Менчака, мой дългогодишен приятел. Хуан казваше истината. Никой не се усъмни в думите му. Но той бе чул единствено изстрелите – не беше видял кой е стрелял. Сега се връщам назад към този ден и си мисля колко различно щеше да протече животът ми, ако Хуан бе видял кой е дръпнал спусъка. Ако само прозорецът на къщата беше по-голям. Ако само не бяха затворили вратата.

Президентът на голф асоциацията на Аризона носеше мегафон. Нямаше нужда от него. В часа, в който започвахме, на площадката се бяха събрали едва няколко човека. Въпреки това той го доближи до устните си и гласът му се разнесе из целия голф клуб „Сан Маркос“.

– Дами и господа, обявявам началото на финалния мач от Шампионата за аматьори на голф асоциацията на Аризона за 1973 година. На площадката е защитаващият титлата доктор Уинтроп Норт.

Уинтроп Норт стоеше самоуверено до своя помощник и огромния ръчно изработен сак за голф. Завършил Харвард и с аристократична осанка – поне по аризонските стандарти, – той сякаш позираше с карирания си панталон и заострените обувки. Носеше бяла риза с избродиран крокодил и бяла жилетка от кашмир. Сцената напомняше на корица на „Голф Дайджест“, като изключим старото игрище, чиито зелени площи бяха започнали да пожълтяват с настъпването на зимата. След като обяви името на доктора, президентът побърза да изброи най-големите му постижения в голфа – титли от шампионатите за аматьори на САЩ и Великобритания, заслугите му на „Уокър Къп“ и отличия от редица национални турнири. Аз си играех с калъфа за стикове, чудейки се как този човек е постигнал всичко това, докато е ръководил собствена лекарска практика.

– Доктор Норт.

Президентът свали мегафона и моят опонент направи две добре премерени крачки до мястото, където беше поставил топката. Замахна с дървения стик и я удари скосено и твърдо, а тя се приземи в дясната част на тревната площ. Едва ли би могъл да я позиционира по-добре.

Имах ли шанс да го победя? Разбира се. И двамата разполагахме с равен брой стикове. Играехме на един и същ терен при еднакви условия и правила. А и играта ти се подобрява значително, когато отскоро си постъпил в адвокатска кантора и трябва да работиш с партньор, който не се е появявал през двата месеца, от които си там, и прекарваш почти всеки следобед в компанията на друг партньор, забавлявайки застрахователи и оценители в различни голф клубове из долината. Защо да не го бия? Препоръчвам подобен тип отношение на всеки, който би попаднал в подобна ситуация. Един по-реалистичен въпрос обаче занимаваше съзнанието ми: мачът беше за трийсет и шест дупки. Щях ли да стигна до двайсет и седмата?

– На площадката е мистър Дъглас Маккензи, носител на купата на Финикс за младежи, 1959 година.

Направих всичко, за да се преборя с напрежението – упражних замаха си, поех си дълбоко въздух и се концентрирах върху целта. После замахнах и топката полетя наляво. Затаих дъх, докато тя преминаваше покрай един малък кактус в лявата част на игрището. Уинтроп Норт и помощникът, който носеше огромния му сак, се затичаха. Ядосах се, че съм забравил да си осигуря асистент, и се върнах, за да взема малката си чанта с надпис „Бен Хоган“.