Гордън Кембъл - Без свидетели

– О, боже! – Той снижи поглед и свирепият блясък в очите му отпреди малко като че ли изчезна. Поклати глава, засмя се вяло и допълни: – Хайде, мистър Ападака. Трябва да се срещнем със съдията.

Старият мъж се изправи и бавно го последва към асансьора.

– Ше се погрижиш за мен, нали, адвокате? – попита той с акцент, рязък и накъсан като газовете, които току-що бе изпуснал.

– Ще направя всичко по силите ми, сър – отговори по-младият мъж.

– Копелето 'ного ме прецака.

– Точно в това трябва да убедим съдията.

Вратите на асансьора се затвориха зад тях. Обърнах се към Джоузефин.

– Този човек адвокат от кантората ли е?

– Да.

– Как се казва?

– Морган.

– Даниъл Морган?

– Да, Дани. – Джоузефин ме погледна недоумяващо. – Изглеждате разочарован.

– Очаквах нещо друго – казах накрая.

Вероятно бях очаквал Орсън Уелс, Хосе Ферер или Грегъри Пек. Вместо това видях Дан Морган с твърдия провлачен акцент, разрошената коса, дивите очи и странното излъчване, което ме караше да се чувствам неловко. Този ден не успях да говоря с него, но го видях. Видях и кантората на „Бътлър и Менендес“, стария западнал офис в Луърс Билдинг. Запознах се с грубите обноски на адвокатите в лицето на Пол Бътлър. Добих представа и за част от клиентелата им в лицето на пускащия газове индианец. И все пак реших да се върна в моя роден щат Аризона. Господи, какво направих? Мисля, че отговорът е доста прост. Отхвърлих предложение за работа от престижна адвокатска фирма в Сан Франциско заради човека, когото видях отпуснат и залят с бира на дясната седалка на количката за голф. Обърнах гръб на обещаваща юридическа кариера в елегантна кантора, пълна със скъпи произведения на изкуството, и на членството в един от най-елитните голф клубове в света. О, боже! Какво направих? Не. Знаех много добре какво съм направил. Въпросът по-скоро беше защо го направих.

През годините съм мислил много над това, но все още нямам отговор. Тогава вероятно съзнавах, че съм обикновено момче от Аризона, което няма да се справи в големия град. Може би се опасявах Олимпийският голф клуб да не ме превърне в следващия Бен Хоган или Арнолд Палмър. Но сигурно причината се криеше другаде. Може би, може би именно в мекия глас на мъжа с лисичите очи, който, точно преди да се затворят вратите на асансьора, смекчи тона си, сложи ръка на рамото на стария индианец и каза:

– Не се тревожете, мистър Ападака, всичко ще бъде наред.

Е, каквито и да бяха причините за моето решение, се бях върнал в Аризона и следвах Дан Морган по игрището на голф клуб „Сан Маркос“. Но вече ме измъчваха сериозни съмнения.

Когато стигнах до топката, Галахър стоеше до нея. Той дръпна президента на голф асоциацията към себе си.

– Хей, Ред – промърмори той заваляно, – според правилата мога да давам съвети на Маккензи, докато съм му помощник, нали?

– Точно така, Том. Всеки състезател има право да се консултира с помощника си, но само с него.

– Добре – отвърна Галахър, втренчил замъгления си поглед в Ред Аткинсън. Зачаках препоръките му относно разстоянието или избора на стик. Галахър се залюля напред-назад, след което се обърна към мен. – Изпрати проклетата топка съвсем близо до дупката. – Той седна бавно в количката и я премести, за да ми освободи място.

Колкото и да е странно, мисля, че съветът на Галахър ми помогна. Докато го наблюдавах и слушах заповедите му, почувствах как напрежението изчезва. Изпълних удара доста добре и топката навлезе в грийна, подскочи няколко пъти и се спря на около шест метра от дупката. Проблемът беше, че Уинтроп Норт също се бе вслушал в съвета на Галахър. Той удари своята топка на около метър от флагстика. Тя се изтърколи по леката роса, която покриваше тревата, и попадна точно в центъра на дупката. Опасенията ми за задаващата се катастрофа ставаха реалност.

Продължих напред заедно с целия си антураж. Нито Галахър, нито Морган си направиха труда да ми кажат защо са дошли и къде са били преди това. Том просто караше количката и спираше близо до топката, а когато избирах подходящия стик, той се отдръпваше на почетно разстояние, за да ми направи място за удара. След това ги следвах дупка след дупка, количката им подскачаше по трасето, а те продължаваха да се наливат с бира.

Опитах се да не мисля за Галахър и Морган. Повтарях си наум, че трябва да се концентрирам върху играта, а не върху желанието си да се върна на Сътър Стрийт 111 в Сан Франциско и да застана смирено на опашката за интервю. Но Галахър и Морган бяха там, а и е много трудно да не мислиш за нещо, когато непрекъснато си повтаряш, че не бива да го правиш. Накрая застанах до количката им пред петата площадка и не успях да сдържа любопитството си.