Гордън Кембъл - Без свидетели

– Как се докарахте до това състояние? – попитах възможно най-небрежно аз.

– Кое състояние? – учуди се Галахър. Той се усмихна и ме остави да се измъчвам, сякаш бях забоден за малкия кактус зад мен. Мисля, че през всичките години, които сме прекарали заедно, това беше единственият път, в който Том Галахър се държа нелюбезно с мен. Беше наистина груб. Замръзналата му усмивка стана почти коварна. Той определено настояваше да разбере какво мисля.

– Кое състояние?

Поколебах се, осъзнавайки, че трябва да отида до площадката и да изпълня удара си, но и че не мога да помръдна, докато не му отвърна нещо. Стоях с гръб към кактуса и се измъчвах, а Дан Морган ме заговори за пръв път.

– Вчера имах рожден ден – каза той. – Няколко приятели ми организираха парти.

Морган изрече последното с равен, безизразен глас, но като се обърнах към него, той кимна. После ми намигна и така ме освободи от агонията.

– Разбирам – отвърнах и ударих топката.

Тогава не попитах Морган на колко години е станал, нито къде са празнували. Сега обаче знам тези неща. Дължи се на факта, че след време най-накрая събрах куража да попитам отново Том Галахър как бяха стигнали до това състояние. Случи се след една фирмена вечеря, когато всички освен мен и Том си бяха тръгнали от клуб „Аризона“. Двамата седяхме на масата, където бяха останали единствено огризките от храната и утайката в последната бутилка вино.

– Том – казах. – Спомняш ли си деня, в който ти и Дан се появихте пияни в „Сан Маркос“, докато играех в щатския шампионат за аматьори?

– Естествено.

– Как се бяхте подредили така?

Този път той не ми зададе неудобни въпроси и не се усмихна обезкуражаващо. Просто се загледа в далечината и ми разказа какво се бе случило.

– В същия ден Дан се върна от Европа – обясни Том. – Беше заминал, за да изнесе поредица лекции за процедурата по habeas corpus пред английски и френски адвокати. Тогава навърши петдесет. И, незнайно защо, поиска да отпразнува рождения си ден в Аризона. – Последните думи като че ли събудиха някакъв неприятен спомен у него. Гласът му заглъхна и той погледна към Южните планини. – Научи, че Катрин го е търсила във Франция. Мисля, че беше избягал от нея. Посрещнах го на летището и после се отбихме тук за няколко питиета. – Том се огледа из помещението, в което се намирахме. – Дани се зачуди дали в Бейзлайн Тавърн все още организират съботни игри на покер. Оказа се, че го правят, отидохме там и си тръгнахме чак по изгрев-слънце.

– Прекарали сте цялата нощ в Бейзлайн Тавърн? – Том не обърна никакво внимание на моето учудване. Като че ли беше потънал в спомени. – И той нарече това парти за рождения си ден?

– Излязохме на паркинга – продължи Том. – Исках да го закарам до къщата му в Парадайз Вали. Когато обаче доближих колата, за да отключа, той ми каза: „Том. – Погледнах го над покрива на колата, а той добави: – Не ми се прибира вкъщи.“

Спомням си всички свои удари от първата част на турнира, както и тези на Уинтроп Норт. За съжаление след седмата дупка бях на три удара след него. А не играех зле. След първата дупка не допуснах каквито и да е пропуски. Норт просто отбеляза бърди още в началото, а на петата дупка направи дванайсетметров път, с който вкара топката право в дупката и разби сърцето ми. На седмата аз отбелязах еднометров път. Така имах един удар над пара и изоставах с три зад противника си.

На осмата дупка обаче, на пар три, играта се преобърна. Ударих топката високо с железен стик номер шест, а тя се приземи близо до флага веднага след като напусна площадката. Стигна на по-малко от два метра след дупката и се върна леко назад. За миг си помислих, че ще влезе, но тя спря на трийсет сантиметра от флагстика.

Галахър извика:

– Страхотен удар, Дъг!

Чух как Дан Морган възклицава:

– Дяволите да го вземат!

Малката тълпа, която вече бе станала по-многочислена, аплодира тихо и сдържано. Норт прие с неохота моя път. Сега водеше с два удара. Докато се отдалечавах, чух как Дан Морган обяснява на Галахър:

– Никога не съм предполагал, че тази скучна игра може да бъде интересна.

Когато отново извадих стика на деветата площадка, пренесох цялата си тежест върху дясната страна. Вдигнах ръце нагоре и можех да се закълна, че дръжката на стика ми е паралелна на земята и сочи право в средата на игрището. Изнесох назад лявото си бедро и почувствах как тази част на тялото ми олеква, главата на стика удря топката, а раменете ми се извъртат докрай. Топката излетя със страхотна скорост.