Гордън Кембъл - Без свидетели

Изведнъж всичко приключи и приставът придружи заседателите към стаята, където щяха да определят присъдата. Съдията напусна залата, а журналистите излязоха в коридора, където се носеше мирис на току-що запален тютюн. Макс Хаузър излезе през страничната врата, а Миранда и аз останахме сами на нашата маса. Тъкмо се опитвах да намеря подходящите думи, когато при нас се появи една медицинска сестра и попита дали може да заведе Миранда в кафенето, за да ѝ купи безалкохолно.

– Мисля, че няма да има проблем – отвърнах. – Просто не се отдалечавайте, в случай че обявят скоро присъдата.

– Няма – обеща сестрата.

– Добре ли си, Миранда? – попитах.

– Да, добре съм – увери ме тя.

Ето как се оказах съвсем сам в невзрачната зала, облицована с кафява ламперия. Свлякох се безжизнено, усещайки как адреналинът, примесен с целия изпит от мен бърбън, започва да спада и да излиза през всяка моя пора. Не бях спал две нощи и имах чувството, че ще умра. Седях в тази поза и се борех да възвърна контрол върху тялото си, когато усетих, че някой е седнал на съседния стол. С усилие извъртях глава и пред мен изникна лицето на Дан Морган.

– Как си? – попита той безгрижно, сякаш нищо нередно не се бе случило миналата нощ.

Не отвърнах, а просто кимнах, показвайки, че съм забелязал присъствието му. Той се озърна небрежно из празната съдебна зала. Очите му се спряха на съдийския подиум, свидетелското място, масата на съдебния секретар и празния стол на пристава. Използвах момента, за да го огледам. Беше се избръснал и сресал прилежно косата си. Очите му вече не бяха кървясали и погледът му бе ясен. Носеше кремав костюм от габардин, несъмнено поръчан от съпругата му, тъй като беше ушит безупречно. Чистата му риза беше светлосиня, а вратовръзката му – с кафяво-синя шарка. На краката си носеше меки италиански мокасини в кафяв цвят. До мен седеше мъжът, когото само преди няколко часа бях измъкнал от отрезвителното отделение на окръжния затвор в Марикопа, мъжът, който бе обърнал апартамента ми с главата надолу. Нямаше и следа от пияницата, за когото бях разказал на съдебните заседатели. Морган беше свеж и пълен с енергия.

– Съдебните зали тук са ужасно западнали, нали? – попита той.

Отново отказах да проговоря, а той отмести очи от празния стол на пристава и ги прикова в мен. Остана така няколко секунди, преди да се обърне към ложата на заседателите.

– Чух, че съм повърнал на килима ти – продължи той, като не откъсваше поглед от все още топлите места на заседателите.

– Да – потвърдих.

– Съжалявам – заяви той с такова разкаяние, сякаш ме бе бутнал на дансинга в някое заведение.

Не продумах. Продължих да гледам напред и да мълча недоверчиво. Изведнъж осъзнах, че изглеждам като мъртвец. Същевременно ми се стори неизбежен фактът, че Морган прилича на току-що излязъл от страниците на „Джентълменс Куотърли“ тузар.

Очите ни отново се срещнаха.

– Свърши добра работа – каза той с каменно лице. – Речта ти. Беше много добра.

– Откъде знаеш? – попитах раздразнено.

– Наблюдавах те.

– Какво? Как?

– През процепа на вратата.

– Шегуваш се. Бил си отвън през цялото време?

– Точно така.

Обърнах се към ложата на заседателите. Помислих само за миг, преди отново да го погледна.

– Ах, ти, копеле гадно.

– О, стига, Дъг – каза той провлачено. – Килимът и без друго беше стар. Освен това вече изпратих няколко момчета да го сменят. Само за да ти покажа колко съжалявам.

– Нямах предвид килима и ти го знаеш. А че се отнесе с мен като е най-жалкото мекотело.

– Това пък какво значи? – попита той.

– Много добре знаеш – отвърнах. – Държа ме в неведение и ме залъгваше с глупости. Но този път направо надмина себе си. Беше невероятен. Знаел си, че не можеш да се явиш днес, за да им кажеш нещата, които аз казах.

– Накара ме да изглеждам малко по-зъл, отколкото всъщност съм.

– Просто ме хвърли в цялата каша. Нагласи нещата така, че да нямам избор. Не съм ли прав? Чудя се само кога точно реши да го направиш – преди или след като те измъкнах от затвора.

Подскочих на стола си и усетих как в мен се надига гняв.

– Знаеш ли какво, Дъг?

– Какво?

– Мисля, че ти я спаси.

Той изрече последното хладно и спокойно, а гласът му прозвуча някак тъжно, все едно щеше да се задави, ако продължи да говори. После кимна и вдигна вежди, показвайки, че не възнамерява да обсъжда повече въпроса. Темата беше приключена.

– Дойдох тук, защото исках да поговорим за нещо друго.