Гордън Кембъл - Без свидетели

– Не знам къде са – каза Ан.

Зърнах шкаф с няколко чекмеджета и ги заотварях едно по едно. В най-горното намерих потници. В следващото открих боксерки, а в третото – тениски. Там видях голяма махагонова кутия. Върху капака ѝ имаше месингова плочка с надпис: Даниъл Морган, Военноморски сили на САЩ. Отворих кутията и вътре бяха вратовръзките, сгънати безупречно като във витрина на скъп магазин.

– Господи, предполагал ли си, че ги подрежда всяка вечер? – зачуди се Ан.

– Не знам – отвърнах и избрах кафява връзка. – Да вземем всичко и да го облечем.

Така и не успяхме. Ето какво се случи, поне доколкото мога да си спомня. Докато Ан и аз сме били в неговия апартамент, Морган отишъл в кухнята, за да си сипе още кафе. Казвам това, тъй като намерих празната му чаша. Докато бил там, той забелязал бутилката с „Олд Овърхолт“, която бях отворил няколко часа по-рано. Вероятно тя му се сторила по-вкусна от утайката в кафеварката. Взел със себе си уискито и една чаша. Когато Ан и аз се върнахме с чистите дрехи, открихме Морган на стола с чашата и полупразната бутилка.

Ан и аз не казахме нито дума. Морган каза две неща. Първото беше „Мамка му“, а второто: „Трябва да отида до банята.“ Не стигна дотам. По средата на пътя повърна на килима, след което застина за миг и като на забавен каданс се стовари на пода. Ан се втурна към него и нежно се опита да го разбуди.

Съблякох дрехите си, преди да отворя вратата на банята. Когато излязох от душа, увих кърпа около тялото си. Морган не бе проявил благоприличието да го стори. По някакъв начин Ан беше успяла да го завлече до канапето, където го почистваше.

Затичах се нагоре към втория етаж, където се намираха спалнята и гардеробът ми, избрах си костюм в морскосиньо, светлосиня риза и кафява вратовръзка. Намерих чифт мръсни чорапи. Като прелетях покрай стола до вратата – стола на Морган, – за пореден път посегнах към бутилката с уиски.

– Мистър Маккензи – обяви Елдън Фелпс, – можете да се обърнете към съдебните заседатели.

Така застанах пред всички присъстващи в залата под ярката светлина на лампите. Вляво и малко по-високо от мен седеше ужасяващият мъж с черната тога, който ме бе принудил да се изправя в съда този ден. Вдясно се бяха струпали журналистите, които искаха да се уверят, че няма да изпуснат и дума от речта ми. Зад гърба ми седеше детето, което разчиташе единствено на мен. А отпред се изправяше стената от лица, принадлежащи на дванайсетте мъже и жени, чиито имена съм забравил – лицата, погледнали одобрително Максимилиан Хаузър, когато само преди минути бе произнесъл своите заключителни думи. (Хаузър беше неустоим, докато обобщаваше показанията на Рита Едингтън от първия процес. Той подсили истинността им с неоспоримите твърдения на Джоана Барнс. „Вината на подсъдимата бе не само доказана отвъд всякакво съмнение, господа съдебни заседатели. Тя бе доказана отвъд най-беглата сянка на съмнение.“) Изпих чаша вода, тъй като устата ми беше пресъхнала. Бях сигурен, че гласът ми ще трепери.

– Задачата ми днес е изключително тежка – казах на стената от лица. – Заставам тук и искам от вас да напишете поредната глава от легендарната история на един невероятно проницателен и талантлив адвокат. – Поех си дълбоко въздух. – Едно нещо знаем със сигурност. Един мъж е седял в стаята си. Две жени са влезли в тази стая и една от тях е убила мъжа. Какво ще се случи, ако някой адвокат реши да защитава и двете жени? Ако успее да убеди едни съдебни заседатели, а впоследствие други, че всяка жена поотделно трябва да бъде оневинена? Ако адвокатът спаси и двете при положение, че една от тях несъмнено е извършила хладнокръвно убийство? Как според вас ще повлияе това на неговата репутация в града? Какво ще стане, след като журналистите се втурнат към телефоните, прожекторите изгаснат и камерите бъдат изключени? – Няколко заседатели погледнаха наляво към репортерите, които се бяха събрали в залата. – Наистина ли се налага да спомена всички клиенти, които ще има в бъдеще? Делата? Парите? Или е по-подходящо да спра дотук? След много години той ще бъде адвокатът, за когото ще говорят възрастните му колеги.„Помните ли Дан Морган? – ще казват те. – Той беше най-добрият адвокат в съда. Умееше да върти съдебните заседатели на малкия си пръст. Омагьосваше хората и всички търсеха услугите му. Беше адвокатът, който знаеше как да спаси всеки виновен клиент.“ – Замълчах за миг, а няколко заседатели поклатиха съпричастно глава. Явно бях успял да докосна нещо в тях. – Редно ли е една справедлива съдебна система да подкрепя такива действия? Редно ли е една съдебна система, с която всеки достоен човек би се гордял, да поощрява подобни адвокати? – Още глави кимнаха, а някои заседатели сведоха очи. – Вероятно се чудите защо така прямо повдигам този наболял въпрос.