Гордън Кембъл - Без свидетели

– Как така „точно обратното“?

– Разказват, че си пребил някакъв мъж – обясни тя.

Той отпусна главата си между коленете.

– Господи! Какво се е случило? – Морган се изправи назад и погледна към високия таван, напрягайки се да си спомни. След малко пак наведе глава. – Нека помисля – изстена той. – Нека помисля.

Очите му продължиха да шарят между тавана и коленете му, а в тях се четеше паника. Накрая той погледна към Ан, молейки я негласно за помощ. Ан не продума.

– Май ударих онзи доста силно – каза Морган, погледна дясната си ръка и тогава забелязах, че е подута и раничките по кожата са започнали да хващат коричка. Морган се обърна към мен. – Да се подготвя за какво?

– За заключителната ти реч. Трябва да я подготвиш.

Ан взе кафеварката.

– Изпий това, Дан.

Тя му подаде голяма чаша с горещо кафе, а той отпи кротко от нея. Морган продължаваше да затваря очи, все едно се стремеше да изтръгне някакъв спомен от главата си. От време на време, когато се сещаше за нещо, простенваше тихо. Ан му наля още кафе. Той седеше гол и отпуснат, обгърнал чашата с двете си ръце.

– Остават ти четири часа и петнайсет минути – казах.

– Изпий кафето, Дан.

– А, да, Едингтън. Трябва да се подготвя. Трябва да спра Хаузър. Това мръсно копеле.

– Да – потвърдих. – Точно така.

– О! – възкликна той. – Какво исках да им съобщя?

Ан и аз наблюдавахме как поглъща кафето, а после още едно. Изглежда, обмисляше какво ще каже на съдебните заседатели. Очевидно възвръщаше силите си.

– Имате ли цигара? – попита той.

Прерових джобовете на палтото му, което бе скъсано на едно място, и намерих пакет „Кемъл“. Като запали цигара, той отново заприлича на себе си и тогава разбрах, че има надежда. Морган дори се усмихна, когато издиша гъст облак дим и погледна нежно към Ан.

– Наистина подредих онова копеле – похвали се той.

– Защо не пуснеш душа? – посъветва ме Ан. – Трябва да го заведем до банята.

– Къде си научила да се справяш толкова добре с пияници?

– Това е единственото нещо, което усвоих в женския клуб в колежа – отвърна тя.

– Внимавай кого наричаш пияница – намеси се вяло Морган.

Пуснах душа и помогнах на Ан да го вкара вътре. Застанах отстрани и гледах как тя сапунисва тялото му в моята мизерна баня, замъглена от парата. Гъстата ѝ руса коса се разпусна от влагата и падна върху раменете ѝ. Забелязах, че в бързината е забравила да си сложи сутиен. Изведнъж Морган се опита да съблече ризата ѝ, а тя го остави да разкопчае две копчета, преди да го удари по ръката. В този миг реших да изляза. Върнах се на канапето и се втренчих в полупразната кафеварка. Как се почувствах от нещата, които ставаха между тях? Не помня. Може би просто предпочетох да ги потисна. Знам само, че отчаяно исках той да излезе от банята избръснат, облечен и готов да се яви в съдебната зала на Елдън Фелпс в девет сутринта.

– Имаш четири часа – казах, когато Ан го доведе, а от него капеше вода по килима.

– За какво?

– Да се подготвиш.

Той ме погледна неразбиращо и аз осъзнах, че все още е пиян. Бях преценил, че щом може да ходи, най-вероятно ще бъде способен и да мисли. Но нещата не бяха такива. Той не беше изтрезнял.

– Заключителната ти реч. Делото „Едингтън“. Съдебните заседатели!

– А, да – спомни си Морган. – Трябва да се подготвя. Трябва да отида до офиса.

– Ще те закарам.

– Добре е да се облека, нали? Дрехите ми са горе в апартамента. Там има чисти костюми и изпрани ризи.

– Ще се кача, за да ти избера нещо – каза Ан, претърсвайки панталоните му за ключовете.

– Ан! – извика Морган и тя спря. – Намери ми син костюм. В морскосиньо. И светлосиня риза с кафява вратовръзка.

– Добре.

Ан излезе и Морган се обърна към мен.

– Наистина премазах онзи проклет нещастник.

Сега той не се засмя, но в гласа му се четеше гордост. Морган искаше да разбера, че е защитил честта на цялата адвокатска професия. Телефонът звънна. Беше Ан.

– Попитай го къде държи вратовръзките и чорапите си – нареди ми тя.

– Ти не знаеш ли? – казах аз и веднага съжалих.

– Била съм един-единствен път тук и жена му ме изгони.

– Ще дойда, за да потърсим заедно – предложих помощта си.

Оставих Морган сам, изкачих стълбите до апартамента му и влязох през открехнатата врата. Чух, че Ан е в спалнята.

– Намерих чорапи – каза тя. – Но не откривам вратовръзките. Погледнах навсякъде.

Започнах да ровя из гардероба му, където всичко беше перфектно подредено. Сините костюми висяха отделно от другите. Сивите също заемаха специална част. Всички обувки бяха с дървени калъпи и оформяха стройни редици. Гардеробът приличаше на войнишко шкафче, готово за сутрешна инспекция. Коланите имаха свое собствено отделение, а ризите висяха изгладени на закачалките. Пуловерите бяха прилежно сгънати. Там обаче нямаше вратовръзки.