Гордън Кембъл - Без свидетели

– Прекарах миналата нощ в подготовка за кръстосания разпит на Рита, защото Морган отказа да го направи.

– Е – каза Ан, – най-добре е да посветиш остатъка от тази нощ на заключителната си реч.

Погледнах часовника си и видях, че е три и петнайсет. Отново започнах да треперя. Зачудих се дали Морган няма нещо по-силно в кабинета си от бира.

– Не – отвърнах. – В никакъв случай.

– А какво предлагаш?

Пресегнах се към телефонния указател и набрах номера срещу името „Адеър, Полин“.

– Мис Адеър?

– Да – прозвуча дрезгавият ѝ глас.

– Дъглас Маккензи е. Нямам никакво време да слушам упреците ви, че се обаждам в този час. – Избълвах цялата история и зачаках.

– Можете ли да пишете на машина, мистър Маккензи?

– Да, но с много грешки.

– Не споменахте ли, че Ан Хейстингс е при вас?

– Да, тук е.

– Пуснете високоговорителя.

Направих го.

– Ан, умееш ли да пишеш добре на машина? – Дълбокият ѝ глас изпълни кабинета.

– Да.

– Тогава сложи лист хартия в пишещата машина, адресирай го до съда и го озаглави „Петиция за прилагане на habeas corpus “. Дай ми знак, като си готова, за да ти продиктувам нещо. – Тя продиктува една строго техническа молба, съдържаща дословни цитати от дела, които опитната адвокатка знаеше наизуст. Пет минути по-късно Ан съобщи, че е готова е петицията и съдебната заповед, на които липсваше само подпис от съдия.

– Чудесно. Ще ви чакам пред къщата на Хенри Пенрод след двайсет минути, ако не срещна ченгета по пътя. Ще го предупредя, че отиваме. Знаете ли къде живее?

На небето се виждаше луна, а палмовите дървета по протежение на Сентръл Авеню бяха неподвижни. Градът беше напълно тих, докато Ан и аз пътувахме към дома на съдията. Изкачихме Монте Виста Стрийт и накрая го зърнахме. Седеше в плетен стол на осветената веранда пред къщата, която се намираше срещу музея. Върху пижамата си бе облякъл халат и пушеше огромна пура.

– Добро утро! – извика той, когато слязохме от моя мустанг.

Докато вървяхме към къщата, чух свистенето на гуми. Обърнах се рязко и видях как един ягуар се задава със страхотна скорост по улицата. Ниската, лъскава спортна кола изрева и спря. От нея изскочи Полин Адеър, облечена е износена блуза, протрити дънки „Ливайс“ и платнени кецове.

– Дай да ги видя.

Тя грабна документите от ръката ми, прегледа ги, докато вървяхме към съдията, и ми ги върна.

– Щом мис Хейстингс ги е изготвила, съм сигурен, че всичко е наред – каза съдия Пенрод.

Той взе петицията и заповедта, после намести очилата си и се зачете внимателно, докато си дърпаше от пурата. Тогава за пръв път се насладих на ораторския талант на жената, която според Ан Хейстингс беше сред най-добрите адвокати в Аризона.

– Господи, Хенри. Ще подпишеш ли проклетата заповед?

– Просто си мисля как да избегна конфронтацията с Елдън Фелпс – каза провлачено съдията.

– Наистина ли ти пука за мнението на това безскрупулно копеле?

Хенри Пенрод взе писалката, която му подадох, и със замах подписа заповедта за освобождаване на Дан Морган. Благодарих му и стискайки в ръце петицията за habeas corpus , се обърнах, за да си тръгна, но съдията заговори отново.

– Нещата са зле, нали? – попита той.

– Да, сър.

– Мисис Едингтън се е явила да свидетелства?

– Да, сър.

– Така и предположих. – Съдията захапа пурата си. – И е повторила онова, което каза в мое присъствие?

– Не, сър. Яви се, но не даде показания.

Той вдигна рошавите си вежди.

– Тя зае свидетелското място и не каза нищо, въпреки че всички се опитаха да я окуражат. После си тръгна.

– Тогава защо, за бога, делото ще се разглежда пред съдебни заседатели? – Разказах му как Елдън Фелпс ни нареди да прочетем показанията от предишния процес, а Хенри Пенрод ме погледна неразбиращо. Обясних му, че според нас това е поправима грешка. – Е, аз със сигурност не бих го допуснал – продължи той. – Знаете ли, че практиката да се разглеждат показания, дадени под клетва в предишно дело, печели все по-голяма популярност? Четох, че дори искат да включат специално допълнение в новите федерални правила. По дяволите, Върховният съд може да потвърди решението му. – Буцата в гърлото ми, към която бях започнал да привиквам, отново напомни за себе си. – Но независимо от това – каза съдията – предполагах, че тази жена ще поиска да свидетелства.

– Защо, сър?

– За да се домогне до всичките пари и богатство.

– Смятате ли, че Рита го е убила? – попитах съдията.