Гордън Кембъл - Без свидетели

– Дъг.

Извърнах се рязко.

– Мислиш ли, че Върховният съд би отменил присъда, основана на онези преписи?

Въздъхнах.

– Не знам – отвърнах. – Но мога да проуча.

– По-добре започни веднага – каза той тъжно. – Нямаме никакъв шанс пред съдебните заседатели.

Отначало исках да се прибера и да си легна, защото не бях мигнал предишната нощ. Но после осъзнах, че няма да мога да заспя. Затова, след като разбрах, че Морган е изчезнал от офиса, се отправих сам към „Дюрантс“. Смятах да си поръчам едно питие, да вечерям и да си отида вкъщи. Първият бърбън обаче ми се услади толкова, че изпих още два. Спомних си за последния път, в който седях на същия бар, и там случайно се появи Ан Хейстингс. Позволих си да помечтая, че тя ще дойде и тази вечер. Разбира се, това не се случи, и аз бях принуден да изпия уискито сам, чувствайки как алкохолът постепенно притъпява сетивата ми. Помислих, че най-големите ми страхове са станали действителност. Рита Едингтън се бе върнала и по законите на някаква велика ирония ни бе унищожила. После си спомних как Миранда трепереше, докато гледаше майка си на свидетелското място.

Върнах се назад към дълбокото прозрение, което ме бе осенило на святото за мен игрище в голф клуб „Олимпик“. Тогава бях стигнал до извода, че е недостойно за един почтен адвокат да защитава човек, ако знае, че той е виновен. Що за фалшив морал?! Дори не бях формулирал правилно въпроса, какво остава за самия отговор. Въпросът не е дали един адвокат може да живее с чиста съвест, ако защитава човек, за когото знае, че е виновен. Въпросът е как успява да заспи нощем, ако знае, че клиентът му е невинен.

Поръчах си ново питие и се опитах да си внуша, че вината не е в мен, че само ако Морган ме бе послушал – не, не мен, а Франк Менендес, – никога нямаше да се стигне дотук. Той можеше да се подготви и да унищожи Рита. Щеше буквално да я разнищи. Каквото и да бе направила в мъжката тоалетна този следобед, тя трябваше да го направи пред съдебните заседатели. Те щяха да оневинят Миранда, медиите щяха да разтръбят надлъж и нашир колко добри адвокати сме, а ние щяхме да си организираме парти, на което някой щеше да извика, че Франк Менендес би се гордял с нас. Но това така и не се случи и аз нямах повече сили да мисля. Затова довърших питието и поръчах още едно.

– Какво? – промърморих в слушалката и за малко щях да я изпусна.

– Обажда се Ан.

– Какво?

– Дъг? Ан Хейстингс е.

– Но навън е нощ. – Изчислих, че съм спал само един час. Установих също, че все още съм пиян и ми се гади от всичкия бърбън, който бях погълнал в „Дюрантс“.

– Дъг. Имаме проблем. Морган е в затвора.

– Какво?!

– Морган е в затвора.

– Откъде знаеш?

– Някакъв мъж е прякор Дребния…

– Да, познавам Дребния.

– Е, той току-що ми се обади, за да ми съобщи, че Дан е в затвора. Мисля, че е по-добре да дойда при теб. Удобно ли е?

– Да, разбира се.

Успях да изплакна странния вкус от устата си и наплисках лицето си. Когато си обух панталоните, бях напълно сигурен, че съм изтрезнял. Имах ужасно главоболие и целият треперех, но главата ми не беше достатъчно бистра, за да почувствам страх. Облякох риза. Не намерих чисти чорапи и обух на босо обувките си. Накрая открих един колан и като го сложих, забелязах, че продължавам да треперя.

Тогава направих нещо, което не ми се бе случвало до този момент. Налях си едно питие, за да се стегна. Спомних си, че веднъж бях получил от баба ми (Бог да ѝ прости!) бутилка ръжено „Олд Овърхолт“. Тя стоеше неотворена в шкафа над мивката от деня, в който се преместих в този западнал апартамент. Счупих восъчния печат, сипах няколко пръста уиски в чашата си и го изпих наведнъж, усещайки приятно затопляне в стомаха си. После дойде Ан и докато пътувахме към затвора, се чувствах спокоен и не треперех. Уискито беше свършило работа.

– Ако открием Дребния, той със сигурност ще ни помогне – казах.

– Съмнявам се, че ще можем да го измъкнем без съдебна заповед.

– Какво, по дяволите, е станало?

– Нямам представа – отвърна Ан и ние се спуснахме по рампата към тъмния подземен паркинг на затвора.

– Морган отишъл в Бейзлайн Тавърн – разказа ни Дребния. – Бил съвсем сам и пил чист бърбън в продължение на три часа. Тогава някакъв мъж от Гилбърт, познат на Травис Едингтън, се приближил към Дани и казал: „Как, по дяволите, спите нощем, когато защитавате виновни хора?“ – Дребния замълча и си пое дълбоко въздух.

– Продължавай, Дребен. Какво е станало после?