Гордън Кембъл - Без свидетели

– Естествено. Тя излъга най-безцеремонно.

– Как разбрахте?

– Боже! – намеси се Полин Адеър. – Някой съмнявал ли се е в това?

– Просто го знаех – отвърна трезво съдията. – Дан свърши прекрасна работа с нейната защита, но аз бях убеден, че тя лъже.

– А Джоана Барнс? – попитах. Съдията ме погледна с любопитство. – Телефонната операторка.

– А, да, момичето от Сан Франциско. Така и не разбрах нейната роля. Но мисля, че имаше нещо гнило. През цялото време не ме напусна усещането, че ви помага малко повече, отколкото позволяват обстоятелствата. – Той приближи пурата до устните си и аз се загледах в дима, който се изви нагоре към насекомите, кръжащи около лампата. – Предполагам, че сте ѝ вярвали, когато я разпитахте?

– Да, сър. Така е.

– Но после сте променили мнението си?

– Да.

– Е – отвърна съдията, – иронията е, че ако Дан Морган беше прокурор по делото срещу Рита, а Хаузър – неин адвокат, заседателите нямаше да се колебаят дали да я осъдят. Дан щеше да открие истината много преди онази жена от Сан Франциско да се появи в града.

Не знаех как да отговоря, а и нямах търпение да връча на Дребния заповедта, която държах в ръцете си. Когато все пак реших да се измъкна учтиво, съдията продължи:

– Ако знаех, че мистър Хаузър ще бъде обвинител в процеса срещу горкото малко момиче, щях да се опитам по някакъв начин да повлияя на заседателите. Нали се сещате. Както правят понякога федералните съдии. Но аз просто реших, че битката трябва да е честна, и оставих мистър Хаузър сам да се грижи за себе си.

Той се обърна и се загледа към улицата. Разбрах, че Морган, Хуан Менчака и аз далеч не бяхме единствените, които се измъчваха от ужасни угризения за нещата, които бяхме допуснали да се случат.

– Предполагам – каза съдията, – че Дани е почувствал остра нужда да се напие. Но това сега няма значение. Занесете заповедта в затвора и го изкарайте оттам. Само той може да предотврати второ несправедливо решение на съдебните заседатели. Измъкнете го и му помогнете да изтрезнее.

Ан и аз го измъкнахме. С помощта на Дребния го събудихме, придумахме, издърпахме и завлачихме, докато накрая не го хвърлихме на задната седалка на моя кабриолет.

– Искам да спя, по дяволите – мърмореше той по време на първия етап от изпитанието. Докато пътувахме към Кендъл Хаус, той смени плочата. – Кой, за бога, е свалил гюрука на колата?

А когато стигнахме там и Ан пое в свои ръце цялата операция, той заповтаря:

– Хубава жена.

Дори се опита да изтананика думите в мелодия. Определено не звучеше като Рой Орбисън, но поне беше жив. И лежеше свит на пода на колата.

– Хайде, Дан – каза Ан. – Трябва да излезеш оттам.

– О, каква прекрасна жена! – измрънка той. После се раздвижи и аз се поуспокоих, преставайки да мисля толкова интензивно за съдебните заседатели.

– Хайде, стига. Да се качим в апартамента на Дъг.

– Каква красива жена! – Той се бореше да опре лявата си ръка на предната седалка.

– Да ти помогна ли да станеш? – попитах.

– Елегантна жена. – Той успя да се изправи и застана на крака. Слезе от колата на мястото, където стоях и отправях тиха благодарствена молитва. – Истинска жена – избоботи той, залитна към нея и се хвърли на врата ѝ.

Очаквах Ан да окаже поне малко съпротива, но тя не го направи. Вместо това го целуна по бузата, изви назад тялото си и го хвана под ръка. И просто се засмя, когато Морган я хвана за дупето, докато се изкачваха по стълбите към втория етаж. Вървях плътно зад тях и случката се разви само на сантиметри от лицето ми. Докато Морган се клатушкаше към вратата на апартамента ми, видях как слага ръка на рамото ѝ и я плъзга надолу. Предположих какво прави в този миг, но Ан отново не протестира.

– Сложи кафе – помоли ме тя, като влязохме вътре. Докато включвах печката и сипвах вода, я чух да казва: – Костюмът ти май е за хвърляне.

Върнах се при тях и заварих как Ан му сваля панталоните. Думите му все още бяха заваляни, но поне говореше.

– Чувствам се, сякаш някой ме е пребил – каза той.

Погледнах часовника си: четири и половина.

– Чухме, че се е случило точно обратното – отвърна Ан. Тя свали боксерките му и той остана чисто гол, както го бях видял в нейния апартамент. Разгледах татуировката му. Изглеждаше някак избеляла от последния път. Избеляла или не, думите на флага под земното кълбо е котвата се четяха: „Semper Fidelis“ .

– Имаш четири часа и половина, за да се подготвиш – казах.

Той се облегна на стола и впери замъгления си поглед в Ан.