Том Мартин - Пирамида

Секретарят Милър опита да се отпусне, пък било то и само за момент. Срещата в Кайро щеше да е последната му възможност да отправи обвиненията си към сенатора. Той се намръщи, наведе се напред и се обърна към човека на предната седалка:

— Кажи на пилота, че пътуваме към Кайро, но по пътя ще спрем в базата в Швейцария.

— Да, сър.

Милър затвори очи, отпусна глава на облегалката и усети как колата се носи по самолетната писта. Време бе да започне пътешествието си в Египет. Работата му в Северна Америка приключи, поне за известно време. Мислите му се насочиха към момичето и неговия придружител.

Той се присегна към телефона и набра номер в Оксфорд. След няколко позвънявания отсреща вдигнаха и се чу гласът на ректора на „Ол Соулс“.

— Звъня ти за момичето, Донован. Очаквам да се върне в Оксфорд.

Ректорът прозвуча смутен и извънредно изнервен:

— Какво искаш да направя сега? Сторих всичко, което беше по силите ми. Казах ти всичко, което знам. Не възнамерявам да правя нищо повече.

Секретарят Милър го отряза с презрителен тон:

— Не ставай смешен. Не разчитам, че някакви старчоци ще ми свършат работата. Просто искам внимателно и изкъсо да следиш какво прави и да се увериш, че в следващите няколко дни няма пак да хукне да обикаля света. Не искам да ни създава повече проблеми.

— Нищо няма да й се случи, нали?

— Това не те засяга. Просто те моля да я задържиш в Оксфорд до вторник.

— Та тя е само на двайсет и девет… Не мисля, че ще…

— Ректоре, започваш да ми лазиш по нервите. Има ли смисъл да напомням какви са ти задълженията? Не забравяй, че това е последният ти мандат преди пенсия. Нали не искаш цялата ти кариера да се срине заради някакви глупави разкрития точно преди пенсионирането ти?

Последва продължително мълчание.

— Ясно ли се изразих?

— Да, господин секретар. Напълно ясно.

Линията прекъсна.

Беше събота сутрин. След изтощителен полет, включващ тричасов среднощен престой в Маями, Катрин и Ръдърфорд най-сетне кацнаха на „Хийтроу“ в Лондон. Ако не друго, полетът им даде възможност да се отдадат на изтощението си. В продължение на шестнайсет часа, прекарани във въздуха, те най-сетне се почувстваха спокойни, далеч от ноктите на врага, преследвал ги из целите Анди. Вярно, че нямаха възможност да свършат нищо друго, но поне си починаха.

От летище „Хийтроу“ си позволиха да наемат такси чак до Оксфорд. Преподавателските им заплати далеч не позволяваха подобно разточителство, но сега не беше моментът да се тревожат за подобни неща.

Спряха точно пред входа на „Ол Соулс“, Ръдърфорд изскочи от таксито и плати на шофьора. Отвори вратата на Катрин, взе раниците им от багажника и се загледа в елегантната фасада на сградата.

— Е, ето ни най-сетне тук. Нищо не се е променило.

Катрин хвърли подозрителен поглед зад оградата на колежа.

— Не съм много сигурна. Както и да е, да се надяваме, че поне Фон Дехенд е тук. Нямаме нито минута за губене.

Влязоха през ниската врата и се озоваха във фоайето, където се помещаваше портиерската стаичка. Катрин се огледа несигурно.

„Защо се чувствам толкова неспокойна? Всичко ми е толкова познато и все пак усещам някаква промяна…“

Тя направи крачка встрани и провери пощенската си кутия. Докато го правеше, се сети за плика с картите, който беше открила тук — картите, поставили начало на опасното им приключение. За нейно облекчение в пощенската кутия лежаха само две маловажни бележки. Тя се приближи към стаичката на портиера.

— Тук ли си, Фред? — подвикна.

След секунда портиерът се появи на вратата.

— Здравейте, доктор Донован. Много се радвам да ви видя. Прекрасен ден, нали?

„Аз не бих го описала така“, помисли си мрачно Катрин. Реши обаче да не звучи песимистично и отвърна на поздрава.

— Здравей, Фред, отбих се с надеждата да открия доктор Фон Дехенд. Тук ли е?

— Да, тук е. Оставете си багажа при мен, ще го наглеждам. А, докато не съм забравил да ви кажа, ректорът ви издирва под дърво и камък. Звъни ми през половин час и току слиза тук да ме пита не сте ли се появявали в колежа.

Катрин метна поглед към Ръдърфорд. Преди обаче да успее да каже каквото и да е, сухият, остър глас на ректора огласи фоайето. Оказа се, че стои зад гърба им, на входната врата. Високото му, пълно тяло запречваше цялата гледка към двора.

— Да. Ето ме отново тук. — Той изгледа сериозно Катрин и Ръдърфорд. — Значи току-що се връщате, а? Как беше пътуването?