Том Мартин - Пирамида

Най-сетне тримата чужденци с бръснати глави, черни тениски, черни войнишки панталони и ботуши, екипирани с най-различни оръжия, се втурнаха на покрива. Веднага след тях се появи и убиецът. Той взе бързо последните стъпала и бутна вратата, която вече едва се крепеше на пантите си след обработката на наемниците. Слънчевата светлина и чистият въздух явно го ядосаха още повече. Плячката му се бе изпарила в синьото небе. Той огледа покрива на блока, осеян с телевизионни антени. Хората му току въртяха оръжията си във всички посоки. Убиецът сви ръцете си в юмруци. Кръвта му закипя от бяс.

Един от тримата бръснати се приближи до мястото, откъдето Катрин и Ръдърфорд се бяха прехвърлили на съседния покрив. Махна с ръка към шефа. Убиецът се приближи. Дишаше тежко, по-скоро от безсилен гняв, отколкото от умора. Наемникът посочи покрива на съседната сграда.

Убиецът погледна натам, след което измъкна мобилния си телефон, набра номер, завъртя се на пети и заговори:

— Придвижват се пеша из града. Мобилизирайте всички агенти. Сложете хора на автогарата, на жп гарата и на летището. Незабавно вдигнете хеликоптер.

С тези думи приключи разговора и се спусна бегом обратно надолу по стълбите.

Таксито се затътри със скоростта на пешеходец и приближи рампата пред терминала за излитащи на летището. Други таксита и частни коли си търсеха места за паркиране до тротоара, спираха, разтоварваха пътници. Хората бяха заети с издърпването на чанти и куфари от багажниците на коли.

Ръдърфорд се наведе напред към шофьора.

— Ето тук, тук е добре.

Извърна се към Катрин.

— Нямаш представа колко съм щастлив, че най-сетне напускаме Южна Америка. Постоянно се чудя какво се случи с онзи луд руснак Безумов. Мислиш ли, че и той се е натъкнал на хората в черно? Дали е с тях, или пък действа сам?

Катрин не го слушаше. Погледът й съсредоточено шареше из тълпата от хора на летището. Тя се взираше в лицата, които принадлежаха предимно на индианци и туристи. Нещо я притесняваше.

— Чакай малко, Джеймс.

Ръдърфорд вече ровеше из портфейла си за пари. Шофьорът пък се опитваше да навре колата в малкото свободно място зад един микробус. Някакво новопристигнало такси запречи гледката на Катрин. Може би вече си въобразяваше разни неща?

Ръдърфорд измъкна няколко доларови банкноти.

— Какво има?

Внезапно лицето на Катрин побеля като чаршаф. На около десет метра от таксито им стояха двама европейци с черни костюми. Говореха си тихо, почти шепнешком, привели глави един към друг. В тях имаше нещо странно — изглеждаха прекалено напрегнати и езикът на тялото им коренно ги отличаваше от всички останали на летището. Катрин се присегна, сграбчи шофьора за рамото и извика:

— Vamos! Тръгвай! Веднага! Джеймс, залегни.

На Ръдърфорд дори не му хрумна да попита какво не е наред. Просто изпълни нареждането. Притиснал лице към седалката на таксито, той попита:

— Тук ли са?

Катрин му кимна отривисто и отново се обърна към объркания шофьор:

— Бързо, закарай ни до терминала за пристигащи.

Не знаеха какво да направят, така че останаха с притиснати към задната седалка на таксито лица и се молеха на никого от зловещите европейци да не му хрумне да надникне вътре. Таксито им се отлепи от тротоара и отново се включи в трафика. Мина около километър, след което отново спря. Катрин предпазливо надигна глава. Навън бе пълно с току-що пристигнали в Ла Пас хора. Вратите на летището не спираха да бълват поток от пътешественици с изморени физиономии. Катрин огледа внимателно тълпата в търсене на подозрителни лица. Изглежда тук беше чисто.

— Добре, хайде да слизаме.

Отвори вратата на таксито и стъпи на тротоара последвана от Ръдърфорд, който набута няколко банкноти в ръката на шофьора, преди да излезе. Уловени за ръка, те си запроправяха път сред тълпата излизащи от терминала.

Ръдърфорд дръпна ръката на Катрин и задъхано каза:

— Ето там. Виждаш ли? В дъното към терминала на излитащите има гише на „Американ еърлайнс“. Сигурен съм, че разполагат с разписание на повечето полети.

Той посочи с пръст надолу по терминала за пристигащи към мястото, където двата терминала се съединяваха посредством гигантски портал. Катрин погледна натам. Гишето на „Американ еърлайнс“ изглеждаше ужасно усамотено. Пред него нямаше опашка, но по-лошото беше, че и наоколо не се виждаха кой знае колко хора. Ако отидеха и застанеха пред гишето, със сигурност щяха да ги забележат.