Том Мартин - Пирамида

Лицето на сенатор Кърц видимо потъмня.

— Чуйте ме внимателно, млада госпожице. Искам тутакси да си вдигнете задника, веднага да идете до секретаря и да му кажете, че ако не ми се обади до десет минути, ще държа отговорна лично вас.

Секретарят Милър започваше да усеща напрежението. Седнал в кабинета си, той разтръска уморено глава и изгледа телефона. Секретарката продължаваше да го тормози. Той изруга едва чуто, взе телефона, набра номер и притисна слушалката до ухото си. Веднага отговориха на обаждането му. Той се опита да се понамести на стола, но от това му стана още по-напрегнато. Нямаше намерение да пренебрегва заповедите на сенатора, докато не отправи обвиненията си в лицето му. В противен случай щеше да събуди подозрение. Още двама невинни мъртъвци, ако въобще са невинни, разбира се, нямаха чак толкова голямо значение в голямата картина на тяхното дело. В крайна сметка е възможно учените да са разбрали прекалено много за Корпорацията. Неговата лична безопасност, както и целостта на Корпорацията стояха на първо място.

— Сега ме чуй добре — каза отсреща сенатор Кърц. — Работите в Перу се объркаха. Издирваме двама души. Първо, Джеймс Ръдърфорд, британец на трийсет и няколко, и второ — Катрин Донован, американка, на двадесет и няколко години. Разбра ли ме добре? Веднага се свържи с хората във Великобритания. Издирете номерата на мобилните им телефони и ги предайте на директорите на оперативните отдели в Лима и Ла Пас. Да бъдат издирени незабавно. Искам ги застреляни на място. Това е задача номер едно в световен мащаб. Звънни ми веднага щом приключите.

Семейството на Ките живееше в апартамент в типичен за центъра на Ла Пас жилищен блок, висок около десет етажа. Паркираха отвън, на тясна, осеяна с дупки уличка. От двете й страни бяха паркирани още няколко коли, всичките виждали и далеч по-добри времена. Ките ги поведе към входа на блока. Когато отвори паянтовата двукрила врата, отвътре ги блъсна отровна миризма на манджа. В лявата част на тесния вход имаше асансьор. От дясната страна тръгваше занемарено стълбище, което се виеше нагоре към високите етажи. Ките им заговори нещо, като подкрепи думите си с недвусмислени жестове нагоре. Ръдърфорд изви врат и се опита да проследи виещото се по етажите стълбище, което трябваше да води до покрива на сградата.

— Това сигурно означава, че асансьорът не работи — усмихна се той към Катрин.

Двамата нарамиха раниците на гърбовете си и последваха индианеца по паянтовото стълбище.

Вътрешността на апартамента ги изненада приятно, особено след мръсотията по улиците и потискащата миризма във входа. Входната врата водеше към малък коридор, от който се влизаше във всекидневна с прилични размери. Тя разполагаше с тесен балкон, който все пак бе в състояние да побере два стола, но стаята беше светла и приветлива, тъй като стената към терасата беше почти изцяло остъклена. Имаше изглед към улицата пред блока. От всекидневната тръгваше малко коридорче към три спални и баня.

Всички мебели бяха дървени, резбовани и тапицирани с изключително шарени платове с индиански мотиви. Из целия апартамент бяха разхвърляни детски играчки, а голямата дървена маса, на която семейството явно се хранеше, все още беше осеяна с посуда от закуската. Семейството очевидно не бе от заможните, но все пак беше успяло да изтръгне най-доброто от това, с което разполага, и в апартамента се чувстваше уют. Катрин се усмихна на Ките.

Той отвърна с топла усмивка и ги поведе към една от спалните, където оставиха багажа си. Показа им и малката кухня, посочи кафеварката с прясно сварено кафе и с помощта на многобройни жестове обясни, че излиза за около час, след което ги изостави.

Катрин затвори вратата след Ките и въздъхна облекчено.

— Джеймс, за пръв път от доста време насам се чувствам почти в безопасност!

Тя извади мобилния си телефон и започна да набира номера на Ернан.

— Искам набързо да звънна само да му кажа, че сме добре.

Ръдърфорд отпи от кафето, което си беше налял, и се облакъти на масата. Чувстваше се изморен. Дяволски изморен.

Катрин чу сигнал „свободно“, после втори и трети. Въпреки че се чувстваше почти щастлива, стомахът й се сви на топка.

Внезапно звъненето спря. Някой отсреща вдигна. Катрин с облекчение поздрави приятеля си:

— Hola! Аз съм, Ернан.

От отсрещната страна последва мълчание.

— Ернан? Там ли си? Ало?

Чу се шум като че ли някой въртеше телефона из ръцете си и после линията прекъсна внезапно. Катрин и Ръдърфорд се погледнаха в очите. И двамата си мислеха едно и също, но никой не смееше да си го признае.