Том Мартин - Пирамида

„Ако успеят, поне професор Кент и Мигел няма да са умрели напразно“. Той се замисли за Катрин и Ръдърфорд, които бягаха през Боливия, и се опита да им вдъхне кураж от разстояние. „Трябва да се измъкнат“. Едва тогава забеляза колата, която беше паркирана насред пътя пред него и го запречваше. От двете й страни земята бе покрита или с дълбоки дупки, или с големи камъни, така че нямаше как да мине от друго място.

Спря колата си на пет метра от другата. Набит мъж с европейски черти, черен костюм и тъмни слънчеви очила се появи иззад препречилата пътя кола. Ернан с ужас видя как мъжът измъкна револвер и го насочи директно към лицето му.

Индианецът осъзна какво се случва за частица от секундата. Той стъпи здраво на газта и блъсна спрелия напреки пътя джип, но мъжът пред него успя в последния момент да отскочи встрани. Ернан включи задна, натисна газта до дупка, но в този миг с периферното си зрение улови силуета на втори човек с пистолет, който се прицелваше в него от около метър от страната на шофьора.

Внезапно се разнесе оглушителен гръм, Ернан усети адска болка и се просна на съседната седалка, като се бореше за всяка глътка въздух. Не успяваше да вкара достатъчно кислород в дробовете си. Сграбчи волана с дясната си ръка и се опита да се изправи, но силите го напуснаха и той безпомощно се отпусна назад.

Чу, че вратата се отваря, и усети нечия ръка по тялото си.

Някакъв глас каза:

— Да, той е, но те не са тук.

Втори глас забеляза:

— Добре, хайде да тръгваме. Настигаме ги. Вземи му документите и мобилния. Довърши го.

Ернан изпъшка от болка и уплаха и напразно се опита да се изправи. Сети се за брат си. Сети се за Ръдърфорд и Катрин и ги видя как стоят сами и изоставени в нощта. Опита се да им извика, но беше прекалено късно…

На хеликоптерната площадка на Църквата на оповестената истина беше кацнал граждански модел на американския армейски боен хеликоптер „Апачи“. Приличаше на гигантски скакалец, а перките му жужаха заплашително.

Сенатор Кърц и преподобният Джим Уайт бяха застанали на входа на катедралата. Размениха си няколко последни думи, след което се прегърнаха за последно. Пътуването им бе пред края си. И двамата си мислеха колко далеч всъщност са стигнали — бяха построили църквата от нищо, което само по себе си беше истинско чудо.

Сенаторът закрачи бързо и целеустремено по моравата, понесъл малко куфарче в ръка. Когато наближи хеликоптера, инстинктивно се приведе, затича се, избута двамата си телохранители и се качи по сгъваемата стълбичка. Вратата зад гърба му бързо се затвори, а той нетърпеливо приглади разрошената си коса. Отец Джим Уайт изгледа издигането на хеликоптера от портала на църквата, докато не го изгуби от поглед. Всичките му надежди да донесе избавление на избраните последователи на църквата си заминаха със сенатора. Той обърна гръб на моравата и изчезна във вътрешността на катедралата, за да се отдаде отново на молитви.

Вътрешността на хеликоптера почти по нищо не наподобяваше на обичайната спартанска обстановка във военните машини. Като начало, черно-зелената окраска на интериора изцяло липсваше. Стените бяха покрити с дървени панели, монитори, а кутиите с амуниции и неудобните военни стоманени седалки бяха отстъпили място на кожени кресла. В единия край на двайсетметровия корпус имаше удобна орехова маса и луксозен кожен стол.

В мига, в който шумоизолиращите врати се затвориха, се възцари блажена тишина. Сенаторът седна до масата и извади тънък черен телефон от вътрешен джоб на сакото си. Натисна бутона за бързо избиране и притисна апарата до ухото си. Докато чакаше сигнал „свободно“, огледа как щабквартирата на Църквата на оповестената истина се смалява пред очите му, докато се превърне в черно петънце на фона на околния пейзаж.

Мислите му обаче бяха другаде. Вече бе петък следобед. Само още два дни и най-сетне победата щеше да дойде.

В слушалката се чу сигнал „свободно“. Отсреща се обади приятен и засмян женски глас:

— Да, сър, Центърът за световна връзка слуша.

Сенаторът се отпусна в стола си, а лицето му се сгърчи.

— Дайте ми секретаря Милър — изсъска той. — Обажда се сенатор Кърц.

Гласът на телефонистката внезапно стана нервен:

— Да, сър. Веднага, сър.

Последваха няколко минути тишина, след което женският глас отново заговори, но този път в него определено се долавяха нотки на страх:

— Съжалявам, сър. Секретарят Милър в момента не може да бъде открит.