Томас Энгер - Кървава мъгла

— А тогава какво ще правиш?

Бярне я целуна по бузата и отново се усмихна, докато казваше:

— Ще посетя един приятел.

Беше се свечерило, когато Хенинг отново се намери на стълбището при майка си, но този път не влезе при нея. Вместо това почука на вратата на съседите. Нечии стъпки приближаваха. Вратата се отвори. Охранителят Карл Уве Маркусен, мъж с обло шкембе, тънка, средна на дължина коса и брада на шест дни, от която се бяха образували петна по лицето му, го измери от горе до долу.

— Здравейте — каза Хенинг. — Аз съм синът на Кристие.

Той посочи с палец към съседната врата.

— О — каза Маркусен и кимна. — Значи вие…

— Точно така.

Маркус отново кимна. Стомахът му се разтресе.

— Какво, по дяволите, е станало с лицето ви?

— Незначителна самолетна катастрофа — отвърна Хенинг. — Опасни неща.

— О, мамка му.

— Благодаря ви, че сте направили каквото ви бях помолил. Не мисля, че тя е слушала нито радио, нито телевизия през последните дни. Но сега вече се подобрява.

— Значи да включа…

— Хубаво би било, ако можете да го поправите, да, така че тя да може отново малко да увреди слуха си. Но тук — каза Хенинг и извади плик от неназован магазин с черни прозорци, покрай който беше минал на път.

— Нещо мъничко за вашата колекция, в знак на благодарност за помощта.

Охранителят вдигна панталоните си, взе плика и погледна вътре. Усмихна се, когато видя какво имаше. Канеше се да благодари, когато Хенинг махна пренебрежително с ръце.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Хенинг отправи скаутски поздрав към Карл Уве Маркусен, благодари му за помощта още веднъж и се отправи на път за вкъщи. Но когато разбра, че наближава осем и половина, той се замисли за нещо, което неговият ментор Ярле Хьогсет често правеше, когато не успяваше да разреши някой случай. Връщаше се обратно на местопрестъплението, доволен, че е по същото време, когато убийството е било извършено, за да поеме малко от атмосферата, да види дали няма да изскочи някой детайл, който не е бил забележим, докато е имало полицейски заграждения навсякъде. А в доклада за пожара бе отбелязано, че полицията е получила съобщение за пожар в апартамента на Хенинг в 20:35…

Затова се насочи в посока към „Марквайен” 32 и спря пред входа, през който той толкова често беше минавал навътре и навън, обикновено заедно с Юнас. Огледа се наоколо, опита се да си представи къде трябва да бе седял Туре Пули, така че да може да държи входа под око. Възможностите бяха много, от двете страни на улицата.

И той разбра колко подозрително трябва да е изглеждало за бдителния пазач на паркинга, който е забелязал Туре Пули да седи на приблизително същото място няколко вечери подред, преди да предупреди полицията.

Хенинг се разходи напред-назад по улицата, засече няколко купонджии с дрънчащи торби от верига хранителни магазини, една жена, която буташе детска количка, автомобили, които се плъзгаха надолу по пътя, окачванията им, които скърцаха при преминаване през високите полегнали полицаи. „Ако бях на мястото на Туре Пули — размишляваше Хенинг — и седях точно тук, в някоя кола — какъв щеше да бъде планът ми? Защо е било необходимо да сяда именно тук, именно тогава? И защо Пули се свърза с мен, докато беше в затвора? Преди пожара ние двамата нямахме нищо общо.”

Отново заключението беше каквото и преди. „Пули ме е наблюдавал.” Но една мисъл, която не го беше осенявала преди, изскочи с пълна сила. Ако той самият трябваше да наблюдава някого, какво щеше да предприеме?

Щеше да опише всяко свое движение. Да си води бележки. Да направи снимки.

Ами ако Туре Пули си е мислел за същото?

Ами ако той имаше техни снимки как влизат и излизат от блока в онази вечер?

Хенинг се прибра колкото се може по-бързо. В апартамента той седна на кухненската маса и звънна на съпругата на Туре Пули — Вероника Нансен, която с радост в гласа отговори, че й е приятно отново да го чуе. И макар че на Хенинг най-много му се искаше веднага да я подложи на кръстосан разпит, той направи бърза обиколка през любезностите.

В края на краищата, бяха изминали само няколко седмици, откакто бе погребала своя съпруг.

— О, да, нещата вървят много добре — отвърна Вероника. — Като се имат предвид обстоятелствата.

Хенинг кимна, повече не успяваше да се въздържа.

— Слушайте, причината, поради която ви се обаждам, е, че трябва да ви попитам нещо. Вие сте били фотографът в къщата, доколкото разбирам, но случайно и Туре да е имал фотоапарат?