Брадли Уест - Море от лъжи

Когато стигна края на опашката, си пое дълбоко дъх. Представи разпечатка на електронния си билет и копие от страницата на паспорта си със снимката и обясни:

— Паспортът ми бе откраднат вчера, а американското посолство е затворено в събота и неделя. Смених полета си, за да се върна днес вместо утре, понеже тъща ми е болна. Надявам се да можете да ми помогнете — каза и натисна треперещото си коляно в преградата на гишето, за да не зачука с него.

Четирийсетгодишната очилата служителка го погледна съчувствено.

— О… страшно съжалявам, че сте загубили паспорта си. Изходът е на горния етаж. Но не знам дали там ще приемат копие. Разбира се, може да опитате. Не предпочитате ли да вземете сака си и да го чекирате по-късно на изхода? По този начин багажът ви ще е с вас, ако не ви пуснат да се качите на самолета.

Нолан благодари на милата жена, взе си бордната карта и тръгна към стълбището, водещо до паспортния контрол. След двайсетина метра зави обратно към гишетата за чекиране на „Мианмар Еър“, където видя Мили, следвана по петите от Зея, да се отдалечава от гишето, видимо доволна. Той избегна контакта с поглед и се нареди на опашката.

Хекър правилно бе предположил, че резервационната система на авиокомпаниите не е свързана с новата емиграционна мрежа на Бирма. Канадският гражданин Дерик Ларсон нямаше проблем с чекирането и получи бордна карта, макар никога да не бе влизал в Бирма. Нолан обаче не разчиташе г-н Ларсон да има късмет и със служителя на горния етаж. Излизането там трябваше да бъде направено от Робърт Нолан. Беше 16:45, така че имаше предостатъчно време да преодолее всички евентуални препятствия. Надяваше се да види Зея. Може би беше някъде тук и се стараеше да не бъде забелязан.

На горния етаж нямаше много напускащи страната в опашките под надписите „Моряци“ (Какво?) , „Пътници с мианмарски паспорти“ и „Чужденци“, така че той зави надясно и подаде копието на паспорта си и бордната карта на „Тайгър Еъруейс“. След това със спокоен глас, маскиращ бясно биещото му сърце и потните му длани, обясни как паспортът му е бил откраднат в събота на обяд или вечеря и как не бил разбрал за липсата му, когато се събличал за лягане. Служителят, изглежда, натисна невидим бутон, защото след минута на гишето с ленива походка дойде началникът му. Дебелият супервайзър размени няколко думи със служителя и направи знак на Нолан да го придружи до един офис встрани.

Нолан очакваше да види зад бюрото Телър да човърка зъбите си с ножа, с който бе пробол Кяо. За щастие, оказаха се сами. Супервайзърът веднага премина по същество:

— Господин Нолан, не е възможно да напуснете Мианмар без валиден паспорт. В понеделник трябва да отидете до американското посолство, където ще ви издадат временен документ за пътуване или нов паспорт.

— Да, първоначално имах резервация за утре вечер, но тъща ми е в болница в критично състояние. Наложително е да се върна в Сингапур днес.

О… разбирам, семейни проблеми. И супервайзърът се наведе напред, отразявайки с лъщящото си теме светлината на лампите. Беше събрал ръцете си като за молитва.

Нолан едва не се изсмя, осъзнавайки, че бюрократът не възнамерява да го арестува.

— Сър, не е ли възможно да платя глоба за неприятностите, които ви създавам?

— О, да. Има глоба, която се плаща веднага. Сто американски долара.

Първата реакция на Нолан бе да се пазари, защото за него петдесет сингапурски бяха повече от приемливи. От друга страна, последната стотачка беше в портфейла му и след като бедният нещастен собственик на пикапа нямаше да се нуждае от нея, спокойно можеше да дари сумата на тази корумпирана жаба.

— Изчакайте тук — нареди г-н Жаба, сложи в джоба си банкнотата и излезе от офиса, за да се върне три минути по-късно с няколко живописни подпечатани марки, украсяващи копието от паспорта на Нолан. Нолан вече бе свободен човек. Излезе от стаичката с невероятно облекчение. Сега можеше свободно да броди из залата за заминаващи и да се чуди как да убие цял час, преди изходът да затвори за по-ранния полет на „Мианмар Еър“.

Разните бутици и магазинчета за сувенири не го привличаха и дори евтиното качествено шампанско не го съблазни да се отбие. Двете му бордни карти указваха изходи три (за „Тайгър“) и четири (за „Мианмар“). Надяваше се двата изхода да се намират достатъчно далече един от друг. Но след като мина през втората проверка и втория рентген и се отправи към долния етаж, видя, че всъщност двата изхода са разделени от по-малко от десетина метра. Проклятие! На седалките пред изход 3 Мили четеше новозакупената книга на Льо Каре „Хората на Смайли“. Той самият бе фен повече на Елмър Ленард. Седна в далечния край на зоната за изход 4. Около него имаше само неколцина чудещи се какво да правят заминаващи.