Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

А Алби има и двете, че и много повече. Прости на любопитната си баба.)

Е, май е най-добре да приключвам. Предполагам, че имате още работа за вършене. Благодаря, че ми позволихте да участвам в приключенията ви. Историята никога не е била по-забавна.

Прекарах си страхотно.

Мей

Лили заподсмърча и се опита да сподави риданията си.

Зоуи прегърна Джак.

Никой от тримата не каза нищо.

Джак си мислеше за майка си. Дребна на ръст, но великан по ум, тя беше корава и силна, непоколебима и страховита. Надарен учител, вдъхновяващ историк и страхотна майка.

— Ще ни липсваш, мамо — прошепна той.

— Джак, започваме да се спускаме към Кайро — чу се гласът на Скай Монстър от говорителя. — Градът изглежда заспал, явно от звъна на камбаната, но виждам някакви прожектори при пирамидите. Някой е стигнал там преди нас.

Международно летище Кайро, Кайро,

Египет 26 декември, 02:00

7 часа до затварянето на портите на Лабиринта

Международното летище на Кайро беше напълно притихнало.

Нищо не помръдваше.

Въпреки че беше два след полунощ, при нормални обстоятелства щеше да има някакво движение — камион на техници, микробус за кетъринг и другите обичайни нощни дейности на едно международно летище.

Но тази нощ поради камбаната на сирените целият Кайро, включително летището му, беше смълчан и пуст.

Различните микробуси, камиони и полицейски коли при летището бяха неподвижни, някои от шофьорите им бяха клюмнали върху воланите.

Дори военните машини в единия ъгъл на летището — товарен самолет „Херкулес“, два щурмови хеликоптера и няколко джипа с монтирани 50-мм оръдия — бяха напълно неподвижни на пистата, а войниците, пилотите и техниците лежаха на земята до тях.

Така че С-5 „Сюпър Галакси“ на Джак се приземи безпрепятствено, без никой да се свърже с него от кулата на летището.

Щом докоснаха земята, Джак се обърна към двамата най-важни хора в живота си.

— Зоуи, Лили. Искам и двете да извършите Падането с мен. Само човек с белег на дланта може да седне на трона в центъра на Върховния Лабиринт в края на всичко това. Не ми се иска да го казвам, но може не всички да стигнем до този момент, затова ако и тримата носим белега, ще имаме по-добър шанс. Съгласни ли сте?

— Да — сериозно отвърна Лили.

— Разбира се — каза Зоуи.

Веднага щом големият самолет спря, тримата изтичаха навън, следвани от Пух и Стреч.

Скочиха в една полицейска кола наблизо, запалиха и потеглиха към Кайро.

Алойзиъс, който все още беше замаян от съня на сирените, остана с Истън да пази самолета заедно с малкия легион бледолики в товарния отсек. Сестра Линда и Трейси Смит също останаха на борда, за да продължат с проучванията и да търсят начин за произвеждане на по-големи количества от серума на Трейси.

Полицейската кола на Джак се носеше към пирамидите, които се издигаха над западния край на града.

Беше 02:01.

Луната щеше да застане точно над Гиза в 02: 25. Разполагаха с двайсет и четири минути.

„Космодрум „Западни“, Либия

Либийска пустиня

26 декември, 02:00

Докато Джак с екипа си пристигаше в Кайро, Алби и Руфъс пристигаха на тяхната дестинация… в Либия.

На космодрум.

Работещо съоръжение за изстрелване на сателити, разположено насред огромната Либийска пустиня, на около сто и шейсет километра от Средиземно море.

Ченето на Алби увисна, когато го видя.

Мащабите му бяха невероятни. Просто казано, космодрумът беше огромен във всяко отношение.

И за това имаше причина.

Докато съвременните частни съоръжения за изстрелване на сателити са доста компактни, с малки ракети и минимално въздействие върху околната среда, този космодрум беше построен от Съветския съюз през 70-те години на миналия век, в разгара на Студената война.

Руснаците бяха построили космодрума по време на управлението на Муамар Кадафи (разбира се, след като му бяха платили огромен подкуп), за да изстрелват спътници на геостационарна орбита от място, намиращо се по-близко до екватора.

Достигането на подобни орбити беше много по-трудно от другите съветски космодруми — Байконур в Казахстан и Восточни — или „източен“ — в Сибир. Затова първоначалното име на съоръжението беше „Западни“.

Тъй като беше построен от съветски инженери, космодрумът беше много сив, много грозен и много, много голям. Трите силоза, приютявали навремето руски многостепенни ракети, бяха високи по двайсет етажа. Релсите, които водеха от тях до площадката за изстрелване, бяха широки колкото четири камиона, паркирани един до друг.