Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

Той насочи фенера си напред…

… и лъчът му освети първите бронзови, идващи от другата страна. Десетки лъскави тела проблясваха в сумрака, газеха в дълбоката вече до гуша вода и напредваха.

— Майната му — каза Джак.

И разби стъкленицата със сивия камък в гредата, за която се държеше, и изсипа съдържанието й в зловонната вода, изпълваща шестстотингодишния тунел.

Отначало не се случи нищо.

Бронзовите продължиха да приближават от двете страни.

После белезникавокафявата вода под Джак започна да променя цвета си… да потъмнява.

Бронзовите продължаваха напред.

Десет метра…

Водата стана тъмносива.

Бърти се беше вкопчил в гредата си като дете в катерушка и гледаше с широко отворени очи. Йоланте също.

Пет метра…

Идващите от Мон Сен Мишел бронзови вече бяха толкова близо, че Джак различаваше сложно изваяните човки на безликите им метални глави.

— Джак… — настойчиво се обади Йоланте.

— Още няколко секунди…

Водата потъмня още повече и…

…Хряс!

Започна да се втвърдява.

Онова, което последва, беше наистина зашеметяващо.

Докато Джак, Йоланте и Бърти висяха от тавана на сантиметри от водата, която изпълваше тунела, достигащата до врата течност около приближаващите бронзови се превърна в камък…

… и ги закова на място.

И изведнъж Джак се озова висящ на сантиметри над плътен блок от сив камък, висок метър и половина и заемащ цялата дължина на вековния тунел.

Бронзовите бяха вградени в този блок и само главите им стърчаха от него.

— Джак Уест-младши — каза Йоланте. — Ако не беше женен, щях да те целуна в устата.

Бърти беше не по-малко впечатлен.

— Леле…

Джак се пусна от гредата и се спусна върху плътния камък на сантиметри под него.

Блокът на практика представляваше нов под на тунела — метър и половина по-висок от оригиналния, което на практика превръщаше тунела в много дълъг проход с височина малко над половин метър.

Нямаха време за губене.

Джак се обърна по корем и запълзя на север по камъка.

Веднага забеляза, че върху него вече се събира мътна вода.

— Хайде — каза той. — Още не сме се измъкнали. Приливът продължава и трябва да пропълзим останалата част преди тунелът да се е наводнил изцяло!

Запълзяха по тунела, като заобикаляха уловените в камъка бронзови глави.

Беше плашещо да приближават толкова много смъртоносните автомати.

Докато минаваха покрай тях, бронзовите се мъчеха да се освободят, но напразно — камъкът беше твърде як и ги сковаваше здраво.

Джак никога не беше приближавал толкова бронзов автомат и сега можеше да види подробности по главите им. С подобните си на клюнове носове приличаха на извънземни. А блестящите им метални глави бяха покрити с какви ли не знаци и символи от Словото на Тот.

Джак пропълзя последните стотина метра в една педя вода, като държеше неудобно главата си над повърхността и от време на време я блъскаше в тавана.

Най-после, много след като беше оставил бронзовите зад себе си, се измъкна навън.

Йоланте и Бърти го следваха, мокри до кости, но живи.

В далечината зад тях Джак видя извисяващата се грамада на Мон Сен Мишел, великолепна под лунната светлина и ярките лъчи на прожекторите.

Погледна в обратната посока и видя Никой, който им махаше.

— Джак! — викна той. — Слава богу, че се измъкнахте! Нищо не можех да направя, за да ги спра.

— Всичко е наред — отвърна Джак. — Намерихме начин.

— Докато бяхте вътре, скенерът засече някакви цифрови радиосигнали — каза Никой. — Насочени от Мон Сен Мишел към някакво място във Френските Алпи. Засякох мястото — обсерваторията Егуил дьо Миди при Монблан. Съвсем близо до върха е.

Джак кимна.

— Когато преминаваха изпитанието, чух Мендоса и Сфинкса да се свързват с един от рицарите на Златната осмица — Йегер Фиер или Ловец Четири, — който се намираше в някаква обсерватория в Алпите. Разговаряха за пиедестала на Луната. — Той поклати глава. — Беше адски гадно. Да се надяваме, че Зоуи и майка са изкарали повече късмет в Рим.