Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

— О, я си го начукай — промърмори под нос Джак.

Наведе се и вдигна Бърти.

— Дръж се за мен! — извика той, докато насочваше едната от пушките на Алойзиъс Найт към веригите, държащи металния обръч, на който висеше Падащият храм.

И стреля… по обръча.

Бум!

Обръчът се счупи…

… освобождавайки храма…

… и той пропадна…

… заедно с Джак, Бърти и трийсет или повече бронзови и сребърни на него.

Ченето на Дион увисна, когато храмът, на който беше възнамерявал да извърши Падането, се откачи от тавана.

С колосално свистене храмът полетя надолу, както го беше направил преди малко, пропадайки към мрака на шахтата, а Джак, вкопчен в куката, остана във въздуха с висящия от него Бърти!

Двамата се залюляха на запад и стигнаха до един балкон на няколко нива под онзи, на който стоеше Йоланте.

Йоланте се наведе над парапета.

— Трябва да се върнем при английския тунел! — извика тя. — Среща при входа на свещениците! Размърдайте се!

Джак и Бърти забързаха към вратата на балкона.

След малко повече от петдесет секунди от шахтата се разнесе оглушителен трясък — храмът се беше ударил с шокираща сила в дъното й.

Джак и Бърти се срещнаха с Йоланте в началото на тясното тъмно и стръмно стълбище на входа на свещениците.

Спуснаха се надолу.

Тичешком, задъхани.

Джак водеше, като вземаше по три стъпала наведнъж, завърташе се на площадките и скачаше напред, следван плътно от Йоланте и Бърти.

Тежките стъпки на десетки бронзови отекваха някъде над тях.

Най-сетне стигнаха до началото на тунела.

Мътната вода вече стигаше до гърдите им и продължаваше да се покачва с прилива.

— Ще успеем ли да стигнем до другия край, преди да се е наводнил напълно? — попита Йоланте.

Между надигащата се вода и тавана на рушащия се тунел имаше по-малко от метър.

— Нямаме друг избор — отвърна Джак.

Тримата нагазиха в тунела и продължиха напред в белезникавата вода.

Бяха изминали само петдесет метра, когато Джак се обърна и видя първия бронзов да влиза в тунела.

Последва го втори, после трети и четвърти.

— Мамка му — изпъшка той и включи радиостанцията си. — Никой! Идваме през тунела! И ни преследват. По петите ни са!

— Имам лоши новини, Джак — отвърна гласът на Никой. — Те са и тук. Един хеликоптер току-що кацна на Томбелен и стовари поне четирийсет бронзови. Втурнаха се право към тунела от тази страна и после хеликоптерът отлетя.

Джак замръзна насред крачка — така внезапно, че Йоланте се блъсна в него.

— В капан сме. И от двете страни на тунела има бронзови. Няма как да се измъкнем.

Мислите на Джак запрепускаха.

Бронзовите зад тях продължаваха да напредват в надигащата се вода. Безликите им глави и вратове се подаваха над повърхността, металната им кожа блестеше под лъчите на фенерите на Джак и Йоланте.

Още от автоматите приближаваха от другата страна.

Тесният и не много стабилен тунел го обгръщаше; грубо прокопаните стени от пръст го притискаха; разпадащите се дървени греди, поддържащи тавана, надвисваха ниско над главата му.

А зловонната вода се надигаше неумолимо и вече пълзеше към раменете му.

— От скала, та на камък… — промърмори под нос Джак и внезапно млъкна. — Камък…

— Какво? — не разбра Йоланте.

Но Джак вече тършуваше в джобовете на панталона си.

Намери я.

Малката стъкленица със сив камък, която Зоуи беше намерила във Венеция в централата на монасите от ордена Омега — стъкленица, носена на врата като амулет от монасите.

Йоланте видя сивия прах. Много добре знаеше какво представлява той и какво може да прави.

— Какво си намислил? — попита тя.

Джак оглеждаше тавана и дървените греди, които го крепяха. Някои имаха цепнатини, за които можеха да се захванат с ръце и крака.

— Бързо, качвайте се, излезте от водата! — нареди той. — Давайте! Преди водата да се е надигнала прекалено! Хванете се за някоя греда и внимавайте телата ви да са над водата.

Бърти погледна озадачено Йоланте.

Тя само сви рамене.

— Ще свикнеш.

И в следващия момент всички се задействаха, протегнаха се нагоре към гредите, набраха се на тях и опряха крака на съседните греди.

След секунди тримата висяха от тавана на тесния коридор — с лицата нагоре, сграбчили гредите, увили крака около други греди, с гърбове само на сантиметри над неумолимо надигащата се вода.

Джак погледна назад.

Бронзовите вече бяха на двайсет метра от тях.

Почти ги бяха настигнали.