Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

За първи път намекна за важността на мисията „Аполо 15“ в „Трите тайни града“. Какво те вдъхнови да използваш Луната като ключов компонент в Изпитанието на планините?

Просто исках да натоваря Джак с абсолютно неизпълнима задача — да го накарам да направи нещо на повърхността на Луната!

Първо, просто обожавам всичко, свързано с кацанията на Луната. Мисля, че те са върхът на човешките постижения, пътешествия и дързост. Една от най-любимите ми книги е „Лунен прах“ на Андрю Смит. Авторът е разговарял с всеки жив астронавт, стъпил на лунната повърхност. Изживяването променило всички тях и описанията на кацанията на Луната — особено това на Армстронг, което е едно от най-вълнуващите четива — са просто невероятни.

Хареса ми идеята да свържа една от лунните мисии — „Аполо 15“, която наистина е първата, използвала роувър — с конкретно искане на четиримата царе. Идеята ми се въртеше от доста време и затова пуснах намека в „Трите тайни града“.

Откакто поредицата за Джак Уест-младши продължи с „Четирите легендарни царства“, прибягвам повече до подобни неща — вкарвам в по-ранна книга намеци и в следващите развивам историята или историите. (Винаги съм харесвал образа на петима воини, стоящи зад четирима царе, която въведох в „Шестте свещени камъка“ още през 2006 г. само за да разкрия кои са четиримата царе десет години по-късно в „Четирите легендарни царства“ — това беше доста дългосрочен намек!)

Мисля, че правя това, защото лично за мен последните три книги от поредицата са една голяма история.

Когато седнах да пиша „Четирите легендарни царства“, знаех, че започвам да отброявам назад до „Едното някакво си нещо“. За мен „Четирите легендарни царства“ нарежда шахматната дъска за последните етапи на тази история и в последните три книги просто препускам с всички сили към финалната линия.

О, и само за сведение, в по-ранните книги все още се спотайват неща, за които ще стане дума в „Едното някакво си нещо“.

И в тази книга отново се връщаме в Египет! За дългогодишните фенове на Джак Уест чувството е доста носталгично. Когато писа „Седемте смъртоносни чудеса“, представял ли си си, че ще върнеш Джак там или че ще използваш по някакъв начин Сфинкса?

Чаках адски дълго да вкарам Сфинкса в някой от романите. Наложи ми се да впрегна цялата си воля, за да издържа толкова дълго.

В книгите за Джак Уест се опитвам да свържа всички странни древни обекти по света в една мащабна история и Сфинксът е един от най-странните от тях. Даже мисля, че е най-страхотният. Когато посетих Египет преди години, седнах и го зяпах цяла вечност. Сфинксът е наистина загадъчен.

И между другото, двете негови изображения в книгата са съвсем истински.

Да поговорим за другия Сфинкс — за злодея дин Ланкастър XII, пазителя на град Атлас. Той се появява за първи път като член на трисмагите в „Четирите легендарни царства“ и се оказва корав опонент на Джак в „Трите тайни града“. Джак не се беше изправял срещу такъв хитроумен противник, откакто победи баща си Вълка. Сигурно е било забавно да преобърнеш наопаки още един мит — как един от тримата мъдреци използва знанията си не за благородни цели, а за да се сдобие с власт.

Отново ще кажа, че ми харесва да използвам митични фигури и да ги представям в различна светлина. Дори известно време си мислех да направя един от „тримата мъдреци от Изтока“ мистик от Китай.

Докато обмислях големия финал на поредицата, реших да въведа нови злодеи и лично според мен тип като Хардин Ланкастър/Сфинкса има огромна мотивация да прави онова, което прави. Поради начина, по който работи владетелският свят, той е останал на заден план заради Орландо, въпреки че е по-умен и по-осведомен от него. (Честно казано, намирам наследствената система за завладяваща точно защото има един фатален недостатък — умствено слабите принцове и принцеси. Добри крале и кралици могат да имат тъпи деца, но системата изисква тъпаците да носят короната. Много шантава работа.)

Ако на финала Джак трябва да се изправи срещу някой злодей, противникът му трябва да е умен, корав и напълно отдаден на каузата си. Сфинкса е всички тези неща, че и повече, както видяхме, когато изпълни Падането.

Като спомена това, разкажи ни повече за Падането.

Като писател винаги мисля за злодеите и злото. Защото в крайна сметка героят е всъщност само толкова добър, колкото добър е злодеят. Затова винаги се опитвам да намеря начини да направя злодеите си по-корави и трудни за побеждаване.