Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

— Това определено не го очаквах — обади се Лили.

Мумифицираната глава имаше сребърна шапка и Джак веднага се сети чия е.

— Това е Имхотеп.

За шапчицата беше залепена бележка с почерка на Алби:

Джак, запознай се с Имхотеп.

Свали му кепето.

Татуировките ще те ориентират в лабиринта.

Приеми, че Мендоса има същите татуировки.

Алби

Джак свали сребърната шапка, вгледа се внимателно и видя татуировките — сложна поредица фигури и символи от Словото на Тот, изписани с по-светло сиво върху черната мумифицирана кожа.

— Лили, какво пише тук?

Лили погледна знаците.

— Хм. Неща от сорта на: „Върви напред или умри, защото Лабиринтът се затваря; всяка негова част остава отворена само за едно завъртане. Щом минеш блестящото стълбище, няма връщане назад. За да намериш безкрайния тунел, мини през вратата под образа на Нингизида. В тунела винаги завивай наляво. Не говори в присъствието на златните — можеш да преминеш единствено в мълчание. Не поглеждай лицата им, защото очите ти ще престанат да виждат. Пази се от течния огън“. И накрая: „Животът е правило, смъртта е живот. Но няма измъкване от върховния избор. Пред лицето на Омега не можеш да скриеш истинските си желания“.

— Това са инструкции за лабиринта… — каза Зоуи. — Чудесна работа, Алби. Чудесна. — Обърна се към Лили. — Скъпа, ако излезем живи оттук, омъжи се за това момче.

— И на мен ми е минавала тази мисъл — отвърна Лили.

Джак прибра главата в раницата и се огледа.

Намираха се в малък прашен и смълчан параклис.

Водени от лъчите на фенерчетата си и следвани от Истън и бледоликите му, пристъпиха към вътрешната стена, която беше изсечена така, че да прилича на засводена врата.

На пода пред нея имаше издигнат камък с изображение — знакът с петте лъча.

Джак, Зоуи и Лили носеха същия знак на дланите си, получен по време на Падането.

Джак опря длан в релефния знак на пода и с дълбоко зловещо буботене древната вътрешна врата се отвори.

От другата страна имаше широко стълбище, което се спускаше в мрака.

— Върховният лабиринт — каза Лили. — Последното изпитание преди събитието Омега, края на всички неща.

— И ние сме последните, влезли тук — добави Зоуи. — Противниците ни вече са вътре.

Джак кимна.

— Така е. Но пък нали знаете какво казвам — не сме стигнали дотук, за да се отказваме. Зоуи, Лили, Истън, много се радвам, че сте с мен на тази последна мисия. Да го направим.

И следвани от четиримата бледолики, те прекрачиха древния праг и заслизаха по тъмните стъпала към Върховния Лабиринт.

Това интервю съдържа СПОЙЛЕРИ за „Двете изгубени планини“. Съветваме читателите, които още не са прочели романа, да не четат и интервюто, тъй като то издава основни моменти от сюжета на книгата.

Здравата ни уплаши, когато едва не уби Лили в края на „Трите тайни града“, а в самото начало на тази книга разбираме каква е съдбата на горкия Александър!

Да, исках да доведа читателите до самия ръб с Лили и ритуалното жертвоприношение. Всъщност в първата чернова на „Трите тайни града“ не бях включил епилога, в който се намеква, че тя е добре. Някои от прочелите въпросната чернова наистина вярваха, че съм я убил, и ми бяха доста ядосани.

Аз съм читател. Обичам четенето. В това отношение съм същият като почитателите ми. И като читател твърдо вярвам, че когато приключа с някой роман и затворя книгата за последен път, трябва да се усмихна и да си кажа: „М-м-м, това наистина ми хареса“.

Прилагам този стандарт към собствените си романи. Надявам се, че след като прочете някоя от книгите ми, читателят ще се усмихне и ще си каже: „М-м-м, това наистина ми хареса и ми достави удоволствие“.

Така.

Не исках читателите да завършат ЗТГ и да си кажат: „Какво? Лошите победиха и убиха Лили! “. Завършването на една книга с изпълнен с напрежение отворен край може да бъде забавно, както беше с „Шестте свещени камъка“, но най-важното е чувството за удовлетворение.

Точно затова реших да добавя епилога. Мисля, че той направи „Трите тайни града“ по-добър, тъй като даде на читателите един изпълнен с надежда край, а не ги остави натъжени… и така те са затворили книгата с удовлетворение от факта, че Лили може да е все още жива и че предстоят нови неща.