Матю Райли - Четирите легендарни царства

Джак се обърна рязко. Лили беше до Йоланте и лекаря на Йоланте доктор Барнард.

Джак пак си погледна часовника.

— Добре. Преди това обаче трябва да се отбием до едно място.

— Какво? Къде? — попита Йоланте.

— Трябва да направя нещо — отговори Джак и грабна медицинската чанта на доктора. — Елате с мен! — извика и хукна.

В целия дворец цареше суматоха.

Гъмжилото от минотаври напредваше нагоре. Бяха стигнали до нивото с бойниците, което обикаляше цялото възвишение, и влизаха в стаите за гости там.

Ордата напредваше нагоре по каменните стълби и с асансьорите. Стигнаха до Обсерваторията и още нагоре, по каменната стълба, която водеше към втория по височина замък на Хадес — този, до който бяха хангарите и площадката за хеликоптери.

Докато минотаврите напредваха, знатните гости бягаха надолу, към замъка с хеликоптерите.

Първата група излезе от асансьора при личния дворец на Хадес. Кабината се върна нагоре, за да свали още хора, а първата група се втурна надолу по стръмното стълбище към хеликоптерната площадка.

Предвождаха я трима от четиримата царе — зашеметеният Орландо, Гарет Колдуел, американският цар на Морето, и Кензо Депон, царят на Небето.

Стигнаха до замъка с хангарите — широката хеликоптерна площадка стърчеше от замъка, който пък стърчеше от склона на планината. В хангарите имаше няколко красиви дванадесетместни луксозни машини „Сикорски“ S-76.

Царят на Морето натисна един бутон на стената и механизъм под пода започна да тегли един от хеликоптерите навън, към площадката за излитане…

… и в този момент дойдоха минотаврите. Ревяха гневно.

В интерес на истината, минотаврите търсеха подлите синове на Хадес Дион и Зайтан, но в паниката си — класическата паника на заможния пред лицето на гневните маси — личната охрана на тримата царе направи нещо много глупаво.

Откри огън по минотаврите. Първата редица падна, покосена от куршуми.

Това само вбеси другите минотаври и те връхлетяха аристократите и ги разкъсаха на парчета.

Орландо успя да се скрие зад един от хеликоптерите и да избегне гневната тълпа, но царете на Морето и Небето, плюс свитите им от охранители и царедворци, загинаха.

След като избиха повечето аристократи, минотаврите се втурнаха нагоре по стълбите, гневни и решени да убият принцовете, пожелали смъртта на техния древен господар.

Асансьорът се върна на върха и втора група изплашени гости се наблъска вътре.

Вратата се затвори и кабината започна да се спуска.

На върха Джак попита Хадес:

— Има ли друг начин да се слезе?

— От другата страна има стари каменни стълби — отговори Хадес. — Правени са преди времето на асансьорите. Стръмни са, но стигат чак до подножието на планината.

— Покажи ни ги — каза Джак.

Хадес ги отведе до задната част на върха. Оттам наистина се спускаха стъпала.

„Стари“ беше слабо казано. Също и „стръмни“.

Изсечените в скалата стъпала се спускаха под страховит ъгъл и бяха изтъркани от безброй крака. Черният камък, в който бяха изсечени, беше лъснат до блясък след хиляди години стъпване по него.

Джак тръгна първи — почти се хлъзгаше надолу по стръмните стъпала.

Веднага щом тръгна, асансьорът от другата страна на върха проскърца силно.

И започна да се тресе.

Минотаврите бяха стигнали основата му и от изстрелите и суматохата долу можеше да се съди, че тълпата е почнала да кърти конструкцията на асансьора от скобите, които я фиксираха за скалата, докато кабината, пълна с аристократи, все още се спускаше надолу!

С болезнен металически стон конструкцията се откачи и като отсечено дърво падна настрани от склона заедно с кабината!

От кабината се разнесоха писъци и викове, докато конструкцията пропадаше в кратера на стотици метри по-долу.

Джак и групата му продължиха да слизат по опасното стълбище.

Минаха покрай личния замък на Хадес.

— Не спирайте! — извика Джак.

Когато минаха покрай замъка, в който бяха хеликоптерните хангари, Йоланте извика:

— Къде отиваме?

— В Обсерваторията — отвърна Джак.

Стигнаха до килиите под площадките. Минотаврите бяха напуснали постовете си.

Джак отиде до килията, която търсеше, и отвори рязко вратата.

Надяваше се тялото да не е било изнесено, колкото и малки да бяха шансовете…

Не беше.

Той си погледна часовника. Петдесет и пет минути. Може би прекалено дълго.