Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Сега ще слезе — заяви тя с още по-троснат тон.

— Чудесно, ще го изчакаме.

С Руук застанаха до вратата в очакване на Иън, но сержантът не ги изпускаше от очи.

— Ако погледите убиваха… — измърмори Руук.

— Да, нали? Не е особено проницателна. С мед се ловят повече мухи, отколкото с оцет.

Руук я погали по рамото.

— За съжаление, не всеки е роден с мозък като твоя, Хийт. Ти засенчваш повечето хора.

Тя се усмихна.

— Джейми, винаги знаеш как да ме възбудиш. Да ми кажеш, че съм интелигентна! Просто гениално.

Той я прегърна и я притегли към себе си.

— Умна и красива. Чудесна комбинация! И ти отива.

Хийт усети, че се изчервява. Обичаше Руук повече, отколкото си бе мислила, че е способна да обича когото и да било, а той знаеше точно какво да каже, за да я накара да тръпне от желание. Целуна го леко по устните, но двамата бързо се отделиха един от друг, когато вратата зад тях прищрака и във фоайето излезе Иън Куули, без ни най-малко да бърза.

— Простете, ако ви прекъсвам — каза той с натежал от сарказъм тон.

— Ни най-малко, Иън — отговори Ники и стисна ръката на Руук, преди да я пусне. В момента беше капитан Хийт, а не умната и красива съпруга на Джеймисън Руук.

Куули скръсти ръце.

— Е, на какво дължа удоволствието да ви видя толкова скоро, след като се разделихме?

Защо си падаше все по мъже, които театралничат? Куули очевидно не смяташе да ги покани в кабинета си, така че Ники мина направо на въпроса.

— Искаме да погледнем тетрадката на Клоуи Мастърсън. Имаме теория, но трябва да опресним спомените си.

— Каква теория?

Ники огледа празната стая и погледът й се спря на полицай Брекънстийн.

— Предпочитам да не говорим тук — каза тя.

— Елате тогава — каза той и въведе някакъв код с помощта на клавиатурата до вратата. Ключалката щракна, тримата влязоха и тръгнаха надолу по коридора към офиса на Иън.

Той беше много по-малък от този на Ники, но тя беше капитан на 20-то, а не на управление в малко университетско градче. Вътре имаше всичко необходимо — бюро, стол, още два срещу него и висока полица за книги. До стената зад бюрото беше опряна дълга маса, на която се виждаше компактен черен принтер, папки и няколко купчини хартия. Компютърът стоеше на бюрото, а то беше отрупано с хартия въпреки пластмасовите стойки с разделители.

Нямаше и капка съмнение, че Куули е патриот. На стената зад дългата маса висеше голяма картина с американското знаме, отляво върху масата — истински американски флаг, а отдясно — знамето на щат Ню Йорк. Виждаха се само части от герба — малко зелено от планините, малко жълто (слънцето), гърдите и главата на орел, кацнал върху глобус, и буквите cel (от Excelsior). Хийт забеляза и други подробности: отворен стек безалкохолно „Планинска роса“, полицейска униформа и дъждобран на закачалка, полуизяден сандвич и огромна торба чипс „Доритос“, чийто отвор зееше като грамадна черна дупка. Бяха прекъснали обяда на Иън, но на нея не й пукаше.

Той посочи към столовете.

— Седнете.

— Теорията ни е следната — започна Хийт, след като Иън се настани на собствения си стол. После му разказа за тайното университетско общество, ордена на масоните и евентуалната връзка с илюминатите, а той скептично присви очи.

— Илюминатите? Сериозно?!

— Съвсем сериозно — каза Руук. За пръв път се обаждаше.

— Заради татуировка на ръката на Фоти, която си зърнал само за миг, правилно ли те разбрах?

— Иън, не се дръж като задник.

Той отмести очи към нея.

— Не мислех, че се държа като задник, но определено ми се струва, че теорията ви е малко конспираторска.

— Конспиративните теории почиват на факти — каза Руук. — Повечето хора предпочитат веднага да ги обявят за абсурдни, но ако се вгледат малко по-отблизо и обмислят фактите, ще ги приемат по-лесно.

— И ти ги приемаш, така ли? — попита го Иън.

Всеки път, когато станеше дума за някоя конспирация, Руук се ухилваше с усмивка, която приличаше на плитко V — ъгълчетата на устата му се извиваха нагоре, долната устна се притваряше, а очите му блестяха от вълнение.

— Всъщност, да. Приемам възможността не всичко винаги да е точно такова, каквото изглежда.

Иън извъртя очи. Явно не беше убеден и освен това изглеждаше така, сякаш пет пари не дава.

— Какво друго потвърждава тази ваша теория?

Хийт му разказа за тайното помещение в сградата „Забро“ в университета и за бележките на Клоуи по този въпрос.

— Надушила е нещо, Иън. Разгадала го е и трябва да видим отново тетрадката й. Вече знаем по каква следа е вървяла и искаме да огледаме записките й през нейния поглед. Иън опря лакти на бюрото си и преплете пръсти. После подигравателно се изсмя.